Едва ли ще стане така, както ни го обещава Гешев

Коментар от Емилия Милчева:

Какво очакват българските граждани от поредното разравяне на сделки, за повечето от които давностният срок е изтекъл? В демократичните държави възмездието означава справедливо правораздаване. В българския случай се очаква прокуратурата да обяви “щети”. Което при изтекла давност означава едно: изкупителни жертви.

Проверката, разпоредена от прокуратурата на ДАНС, ще обхване плащанията по сделки и ще търси отговор на въпросите дали купувачите са спазили поетите с приватизационните договори ангажименти и как е действал следприватизационният контрол. Но да се разглежда приватизацията единствено като икономически процес, отделно от политическата ситуация и инвестиционната среда в България, е дълбоко манипулативно. Освен че е прахосване на човешки и финансов ресурс на данъкоплатците.

Срутена държава в края на 20 век

Как стана така, че българите със зелените бонови книжки получиха едно голямо нищо, а фамилията Баневи с приватизационния фонд взе милиони? Това обаче е “студено досие” от т.нар. масова приватизация, започнала при управлението на БСП преди близо четвърт век. И разбила илюзиите на обикновените българи, че могат да станат “нация от собственици”. Тогава от 6,5 милиона с право на участие само 3,5 милиона се възползваха. По онова време частни групировки бяха овладели “входа” и “изхода” на големи държавни предприятия, в резултат от което те натрупаха големи задължения и бяха декапитализирани. Наред с това част от тях вече бяха обременени с дългове от края на социализма, които бяха преоформени като държавен дълг в края на 1993 - при кабинета на проф. Любен Беров, съставен от ДПС с подкрепата на БСП. И така се роди Законът за уреждане на необслужваните кредити (ЗУНК), с който още тогава се изпариха над 20 милиарда лева на българските данъкоплатци. Просто банките намалиха парите, които предприятията им дължаха. Но прокуратурата няма да остойности това.

Липсата на реформи, банковата криза и лошото управление доведоха страната до национална катастрофа. През февруари 1997 месечната инфлация достигна 242%, БСП се отказа да състави ново правителство, последва декларация за национално съгласие с приоритети ЕС и НАТО, валутен борд, стендбай споразумение с МВФ, срещу което България получаваше финансови траншове след проверки как изпълнява ангажиментите си.

Защо е важно да се припомни всичко това? Защото сред задълженията, поети от правителството на Иван Костов пред МВФ, беше именно приватизацията, в това число и на оцелелите след множеството фалити банки. Никоя друга държава от бившия социалистически блок не е извършвала раздържавяване едновременно с усилията си да наложи макроикономическа стабилност. От днешна гледна точка някой може да смята за твърде ниска цената (360 млн. евро), срещу която през 2000 година бе продадена най-голямата българска банка - “Булбанк”. Така смяташе и мениджмънтът ѝ - заради голямата печалба на банката същата година, но първото реформаторско правителство на България имаше твърде много отговорности. Прокуратурата няма да отчете и тези форсмажорни обстоятелства.

Ударната приватизация

И приватизацията започна. Ударно, с кадри, издигнати от управлението на ОДС, а работническо-мениджърските дружества (РМД) бяха нейният двигател. Работниците бяха нужни само заради подписите за съдебната регистрация на РМД-тата. Формулата беше 10% кеш, останалите разсрочени за десет години, с гратисен период и плащане с непарични средства, разрешено до края на 2001 година. “Непаричните средства” бяха предимно компенсаторки - книжа, с които се обезщетяваха собственици при реституция. Търгуваха се за максимум една трета от номинала, но се приемаха като платежно средство, равностойно на парите.

В изследването “Фискални ефекти на приватизацията: Случаят на България и Полша” българските автори от Института за пазарна икономика констатират: "Институционалният резултат обаче е, че с подобни сделки се разпределят правата на препродажба на бившите държавни активи на мениджъри, които са назначени от самото правителство. (…) Намаляването на броя на работническо-мениджърските изкупувания през 1999 г. до 43,5% от всички сделки е доказателство, че се осъзнава лошото представяне, изразено в ефективност и конкурентност, на така приватизирани компании”.

Мнозина купувачи играеха с офшорки, дори известни чуждестранни фирми се криеха зад регистрации в данъчни убежища. През 2002 година бяха задължени да представят декларация за произхода на средствата си. Сключваха се приватизационни договори, в които се фиксираха инвестиции и работни места, а после с анекси ги променяха поради различни причини.

Голяма част от българската икономика отдавна беше неконкурентоспособна, с изключение на предприятията от оръжейната промишленост и цветните метали, както и такива с уникално производство или качество на суровините си. Повечето приватизатори бяха всичко друго, но не и стратегически инвеститори. Защото стратегическите инвеститори бяха уплашени от имиджа на България, от липсата на адекватна правна уредба и стабилна банкова система. Господари на прехода към пазарна икономика бяха групировки, чиито капитали имаха неясен произход. Произход, който беше, така да се каже, смъртоносен за доказване. Първото десетилетие след 1989 донесе бедност и омерзение.

Много предприятия, като БГА “Балкан”, “Кремиковци”, ГОРУБСО, “Видахим” и др., се озоваха в списъците за ликвидация и бяха продадени. В противен случай властта трябваше да поеме отговорност за хиляди съкратени работници и така да увеличи социалното напрежение. Дотогава в тези предприятия бяха наливани милиарди държавни помощи за погасяване на стари задължения, а оздравителните програми останаха само на хартия.

Примерът с "Кремиковци"

По време на приватизацията на “Кремиковци” срещу символичната цена от 1 щатски долар, в комбината работеха близо 9 000 души. Ако беше ликвидиран, тези хора щяха да се превърнат в сериозно изпитание и за София с кмет Стефан Софиянски, и за управлението на Иван Костов. За да бъде продаден “Кремиковци”, бяха отписани ЗУНК-ове за повече от 200 милиона лева, заедно с още над 190 милиона лева задължения към бюджета, НЕК и “Булгаргаз”. Получи го неизвестната българска фирма “Дару Металс”, въпреки че кандидати бяха истински стратегически инвеститори като швейцарската “Дюферко” и турската “Ердемир”. Не без помощта на синдикатите, които предпочитаха българския купувач. През 2004 година, при кабинета “Сакскобургготски”, същият този купувач продаде “Кремиковци” на индийска компания - с куп дългове и неизпълнени задължения по приватизационен договор, констатирани в доклад на Агенцията за следприватизационен контрол през април 2004 година. Профсъюзите обаче изкараха работниците на протест едва четири години по-късно, когато стана кристално ясно, че “Кремиковци” затваря.

Синдикатите не са обикновена пешка в историята на българската приватизация. Горкó му на някой кандидат-купувач, ако не го харесат. Така “Булгартабак” на няколко пъти се размина с чуждестранни инвеститори, сред които и “Бритиш Американ Табако”, откъдето бяха предложили 200 милиона долара. След поредица неуспешни опити тютюневият холдинг “Булгартабак” бе продаден на 13-тата година, откакто бе обявен за раздържавяване. Случи се при първия кабинет “Борисов” - за 100,1 милиона евро, най-сетне с подкрепата на ДПС. Ето върху тази сделка прокуратурата би могла да хвърли светлина, тъй като давността не е изтекла.

С всичките си противоречиви практики приватизацията оформи облика на днешната българска икономика и финансова система. Създаде класа от предприемачи, някои от които прокуратурата и властта определят като “олигарси”. Дали обаче назоваването им е тъй чаканата справедливост?