Православието – балсам за отношенията в Европа
23 октомври 2007В Източна Европа хиляди се завръщат в лоното на православната църква. Тази растяща сила би могла да стане посредник между европейския изток и запад, и да обогати секуларизираната политическа култура на Западна Европа. Но в Европа вече твърде дълго не приемат източното православие като част от християнската култура на континента, твърди статията в „Крисчън сайънс монитор”, който специализира в анализи на политика и религия.
Причините за предразсъдъците спрямо източното православие датират от 1054, от времето на голямата схизма, която поделя християнската църква. Идеите на ред западни философи от 18 век насам, сред тях Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби, допринясят за окончателното вкореняване на предразсъдъка. В по-нови времена Семюъл Хънтингтон предупреждава мрачно за възможни сблъсъци между „славянската православна” и западната - католическо-протестантска - цивилизации.
С изключение на Гърция, пише вестникът, това тъжно наследство е причина западноевропейците да бавят приемането на държави с голямо православно население в пан-европейските институции. Но сегашната източна експанзия на ЕС на изток, която включи православните България и Румъния, ще доведе до засилване на влиянието на по-традиционните виждания и идеи на православието. Това ще намали влиянието на идеите, ръководещи модерните, секуларизирани западноевропейски демокрации.
В статията се твърди, че православните християни вече надминавали по брой протестантите в Европа, а според някои източници дори били по-многобройни от католиците. В статията се овири за 140 милиона православни. „Ако Европа на 21-ви век успее да развие религиозен облик, той ще има предимно източно-православен характер”, смята авторът.
Източното православие е обявено за шансът на Европа да се пребори с разделението изток-запад, и с настъплението на исляма. Интеграцията на Русия и други православни държави би наклонило везните на страната на православието, и би допринесло много за укрепането на християнската културна идентичност на Европа. Но католиците и протестантите, пише авторът, „виждат православието като един от проблемите на отношенията изток-запад, вместо да гледат на него като на част от решението, както би трябвало да бъде.”
Западът на Европа може да избере тясна дефиниция на „западното”, която настоява на „пропаст в ценностите” между изтока и запада, и настоява на секуларизма като златен стандарт за демократичност. Но така нещата ще си останат там, където бяха по време на Студената война, въпреки европейската интеграция, пише вестникът. Другият избор е да се разшири дефиницията на „западното” за включи общите гръко-римски корени на християнското наследство на Европа. Това ще означава и приемане на факта, че секуларизмът не единственият въможен демократичен модел. Навлизането на източно-православните в западно-европейските институции ще доведе до засилване на ролята на църквата в социалната политика, твърди авторът. Но противно на вярването, че православната църква е свързана най-вече с авторитарните управления и национализма, тя по-скоро е „най-голямата недържавна организация в Източна Европа” проповядваща филантропия, социално равенство и граждански права.
Вестникът заключава: „Време е да се преосмислят остарелите представи за източното православие и да се използва огромния му потенциал, който може да допринесе много за създаването на мирна и просперираща Европа”.