Постсъветските рани още кървят

Изпепелени жилища, разрушени танкове, сред развалините се лутат възрастни и бедно облечени жени, мъже с патерици и деца, травматизирани от войната. Подобни кадри са ни отдавна познати и то не само от региона на Луганск и Донецк. В постсъветското пространство има четири области, в които войните за независимост оставиха след себе си само развалини: в Приднестровието, в грузинските Абхазия и Южна Осетия, както и в Нагорни Карабах, за който още спорят Армения и Азербайджан.

Източна Украйна също може да сподели съдбата на някой от тези четири региона със "замразени" конфликти. Всъщност понятието "замразен конфликт" не е точно. По-редно би било да се каже, че конфликтът се превръща в тежка рана, която не зараства, а заплашва да засегне и здравата тъкан.

Национализмът ускори разпадането на Съветския съюз

Както в Източна Украйна, така и в останалите четири конфликта става дума за езикови спорове и борба за поделянето на властта между етническите мнозинства и малцинства. Тези конфликти бяха раздухани още в началото на 20-ия век от един избуяващ тогава национализъм, а по съветско време - от отношението на Москва към народите и етносите, базиращо се на принципа "разделяй и владей".

Когато в края на 80-те години на миналия век съветското ръководство разхлаби примката, начело на протестните движения в съветските републики застанаха най-вече националистически настроени интелектуалци. Те не само задвижиха процесите на отделяне от Москва, но и допринесоха за това конфликтите да се превърнат в открити военни стълкновения. На първия грузински президент, писателя Звияд Гамзахурдия се приписват например думите "Грузия на грузинците" - и то в една страна, в която освен грузинци, живеят абхазци, осетинци и редица други малцинства.

Русия въдворява ред

Москва беше и продължава да е замесена във всички тези конфликти. Трябва да се признае обаче, че в началото на 90-те години на миналия век нямаше друга държава, която да е готова със собствени войски да допринесе за уреждането на военните конфликти в Молдова, Грузия и Нагорни-Карабах. Когато през лятото на 1992 година грузинските части за сигурност навлязоха в Абхазия край Черно море, руската армия беше тази, която на практика евакуира всички туристи от плажовете и помогна на много грузинци да напуснат полето на бойните действия. Фактът, че във всички тези зони на конфликти в крайна сметка победиха силите, борещи се за отцепване, се дължи отчасти на подкрепата на руските войски за сепаратистите. Въпреки това Русия държи да бъде възприемана не като страна в конфликтите, а само като посредник.

Международни посредници без успех

В решаването на конфликтите се включиха много хора през изминалите години. Но след известни фази на затишие и отделни успехи в преговорите за мир, във всички тези конфликти неизменно се стигна до повторното им разрастване. В Нагорни Карабах например и до днес едни срещу други са изправени тежковъоръжени войски. През август тази година там се стигна до най-тежките сражения от примирието през 1994 година насам.

Това се дължи не само на нежеланието на ръководствата на Армения и Азербайджан да преодолеят различията. С конфликта те оправдават и собственото си автократично управление. Международните посреднически усилия през последните 20 години също не допринесоха за някаква промяна. Т.нар. "Група от Минск", в която влизат представители на ОССЕ, Русия, САЩ и Франция, междувременно проигра доверието, което имаше, поради доста непрозрачната си дейност. Освен това Русия допълнително подклажда напрежението с това, че се изявява като военен защитник на Армения, но и като оръжеен доставчик на Азербайджан.

Безсилни миротворци и в Грузия

Случаят с Грузия нагледно показва колко безсилни могат да бъдат понякога международните мироопазващи мисии. Още преди 2008 година ООН и ОССЕ описват в своите доклади повишената активност на сепаратистите и на войските на грузинското вътрешно министерство в регионите на Абхазия и Южна Осетия. Наблюдателите регистрират също и тревожното увеличаване на инцидентите. но независимо от всички международни дипломатически усилия, войната между Русия и Грузия през 2008 година не можа да бъде предотвратена.

Също както в Крим и в Източна Украйна, така и на останалите места - през 90-те години на миналия век, както и през 2008 година в Грузия - се биеха не редовни войски, а нелегални бойци и наемници. Има улики, че поне някои от тях са действали с подкрепата на Москва. Това си личи например от едно интервю на правозащитната организация "Хюмън Райтс Уоч" с шестима руснаци в Абхазия през 1993 година. Те били членове на група от около 30 войници и сътрудници на КГБ , които воювали не само в Абхазия, но и в Приднестровието и някои други региони.

В интервюто те признават, че се получавали най-малкото логистична подкрепа от руското правителство. През август 2012 година президенът Путин лично призна, че Русия е обучавала членове на южноосетински милиции за военни действия срещу Грузия, и че те "воювали много смело" срещу грузинците. По този начин Русия наруши военното примирие. Нещо повече. Южноосетинските милиции допринесоха за изостряне на напрежението, в резултат на което се стигна и до война. По време на боевете между руската и грузинската армия южноосетинските милиции бяха замесени и в престъпления срещу грузинското цивилно население.

Не просто самоотбрана

През 2008 година Руската армия навлезе в Грузия, за да "защити" собствените си мироопазващи войски в Южна Осетия и по този начин спря настъплението на грузинската армия. Но и след това руските военни акции в Грузия "далеч надхвърляха рамките на отбрана", както констатира тогава една международна разследваща комисия под ръководството на швейцарската дипломатка Хайди Таглиавини. Дори след сключването на примирието, руската армия продължава да нанася разрушителни удари срещу грузинска инфраструктура, връщайки по този начин развитието на страната назад. Впоследствие Русия наруши и мирното споразумение, договорено с посредничеството на ЕС, като изгради в Южна Осетия и Абхазия "обхватна военна инфраструктура", която може да служи за изпълнението на военностратегически цели и в други региони, извън грузинския.

Независимо от примирието за Източна Украйна, Луганск и Донецк по всяка вероятност ще последват тъжната съдба на останалите конфликтни региони в постсъветското пространство. Те са изолирани и обеднели, развитието им е блокирано за много години напред. Вярно, е че от Москва текат пари към Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия, но повсеместната корупция "попива" огромната част от тези средства.