Помощ, детето ми е нарцисист!

Нарцисизмът не се ползва с добро име. Асоциираме го с егоистични хора, чиято вяра в собствените им грандиозни възможности обикновена е съчетана с нулева поносимост към критики и агресивно поведение, когато вместо възхищение срещат неодобрение.

От гледна точка на физиологичното развитие обаче, нарцистичните фази в живота на децата са нормални и дори важни за развитието на стабилна психика. Този „нормален“ нарцисизъм помага да се осъзнае собствената ценност и способността да се осъществяват собствени планове, пишат психиатрите Михаел Лип и Ане Кароу в статия по темата. Поради тази причина експертите са доста предпазливи в поставянето на подобна диагноза у децата и младежите.

Зависят от възхищението на другите

Въпреки това е важно да се разпознават засилени нарцистични тенденции у собствените деца. Включително и поради това, че постоянното желание да бъдат „център на вниманието“ и мегаломанските представи за собствените възможности са тежко поносими за всички родители, учители и връстници.

"Нарцисистите постоянно се питат : Какво мислят хората за мен?“ Тяхното самочувствие се влияе силно от този фактор, защото те зависят от възхищението на околния свят и са принудени постоянно да се представят като нещо по-специално“, казва психологът Еди Брумелман от университета в Амстердам. Важно за родителите е да усетят, че това поведение излага тяхното дете на голям стрес.

Причините могат да са различни

Нарцисизмът е свързан и с агресивното поведение, сочи един анализ на Софи Кяервик и Барда Бушман от държавния университет в Охайо. Затова е важно причините за нарцистичното поведение у децата да бъдат рано проучени. Както и някои други черти на личността, нарцисизмът, поне отчасти, може да бъде и унаследен, подчертава Брумелман.

Една от теориите гласи, че родителите обръщат прекалено голямо внимание на децата си и така възпитават нарцисисти. Друга теория смята, че децата реагират с нарцистично поведение, когато родителите им ги отблъскват или се държат към тях студено. Резултатите от изследванията на Брумелман подкрепят първата теория. Деца, чиито родители ги хвалят за щяло и нещяло, по-често развиват нарцистични черти.

Такива родители смятат своето дете за по-талантливо, по-интелигентно и по-способно от останалите деца. Съответно по-високи са и критериите, които детето трябва да изпълни, казва Брумелман и подчертава: „Любовта към детето в този случай обикновено се обвързва с изпълнението на определени условия. Ако то не успее да отговори на родителските очаквания, го обзема страх, че разочарова родителите си или че те се срамуват от него“.

Дете, което постоянно бива надценявано или карано да се чувства като нещо по-специално, по същество научава следните три неща: 1. Аз съм по-добър от останалите. 2. Важно е да се издигна над останалите и да правя впечатление. 3. Не ме ценят като личност, а само заради онова, което върша.

Как да реагираме като родители?

Нарцистичната личност няма стабилно самочувствие – а тъкмо обратното. Съвсем естествено е, че родителите смятат своите собствени деца за прекрасни. Това е напълно в реда на нещата. „Безусловната симпатия и топлина в отношенията е важна за развитието на стабилно самочувствие“, казва Брумелман. Срещу похвалите също няма какво да се възрази – ако те са поне отчасти реалистично отражение на постиженията.

Вместо постоянно да сравняват постиженията на своите деца с тези на чуждите, родителите е добре да правят подобни паралели с предишното развитие на детето - например: „Виж, как миналата година още не си успявал да се справиш с това, а сега вече можеш!“.

Проблематично става, когато родителите имат очаквания, несъответстващи на нивото на развитие на тяхното дете, или пък когато не поставят граници на допустимото. 

„Децата трябва да могат да понасят, ако се случи родителите им да имат лош ден, или ако чуят от тях :“Днешното ти поведение беше непоносимо. Ти можеш да се държиш и по-добре!“. В същото време и на децата би трябвало да е разрешено да казват подобни неща на родителите си. По този начин децата научават, че е в реда на нещата да се допускат грешки, и че тях ги приемат и обичат, независимо от тези грешки, казва психоложката Ренате Шепкер.