Как се живее в ромската махала

Последните 30 дни прекарах на улица “Чайка” във Видин – място, на което не е лошо човек да се окаже за малко, но не и да живее там, ако си търси работа. Съседката Радостина* веднъж спечелила място за продавачка и дори поработила два дни като такава, но трудовият ѝ стаж приключил, щом се установила адресната ѝ регистрация. Просто на улица “Чайка” живеят само роми – хора, с които 48% от населението не би искало да работи на едно и също място. Дори и да имат съвсем, ама съвсем бели лица и небрежно елегантни дрехи като тези на Радостина.

Пристигнах в ромската махала на Видин на 8 март с намерението да живея сред общността и да разбера как сред нея отеква това разделение между “нас” и “тях”. Исках достъп до липсващата гледна точка, до прякото общуване и до реалния бит. Бях натоварена с добри съвети, пет-шест телефонни номера за опора и заблуждаваща карта в ръка. Според картата кварталът беше естествено свързан с останалата част от Видин, но реалността излезе различна – прекият път се оказа преграден от бетонна стена, дълга почти километър, а достъпът до махалата възможен само по обиколен път покрай гробището. Промяна, която оттук нататък е тема на всеки разговор, захванат в квартала. Журналистка? Може. Само да опише положението с пътя.

Защо е тази стена?

Според общината прекият път е бил преграден от стена не за да превърне ромския квартал в класическо гето, а от съображения за сигурност. Теза, която звучи почти достоверно – бетонната стена действително изолира квартала от железопътната линия, минаваща на метри от къщи с деца. Пък и стената не е непреодолима преграда за хората, които искат да се движат пеша – над нея е издигната внушителна яркосиня стълба, надлез за пешеходци.

“Мама я болят краката и не може да се катери по стълбата, затова минаваме през дупката за по-напряко”, казва петгодишният Митко. Стената се изправя пред него всяка сутрин в 9 часа, защото детската му градина е точно от другата ѝ страна. Някога кварталът е имал и собствена детска градина, но откакто тя не работи децата трябва да ходят до градината, в която е записан и Митко. Те също използват “дупката” - издълбан под стената проход, през който пътят отново е толкова кратък, колкото си е бил, но с цената на метър лазене в прахоляка.

Защо не бариера, а стена?

Твърдението, че стената е там, за да предпази хората от влаковете, по-скоро ядосва жителите на квартала, оценяват го като плитка измама. 23-годишна учителка недоумява защо просто не е била сложена бариера на пътя, вместо да се барикадират хората зад цяла стена, а 75-годишен пенсионер напомня, че през последните 40 години, откакто линията минава покрай квартала, не е имало нито един инцидент.

“Нарочно я направиха тая стена”, казва ми Димитър*, който току-що е съкратен от работното си място в града. Причината е икономическа, не етническа – Видин е град-рекордьор в безработицата (над 23 на сто), а март месец добави нови няколкостотин съкращения в малкото останали производства. Заварвам Димитър в двора на наводнената му къща – една от стотиците, пострадали от избилите подпочвени води и от липсата на помпена станция за квартала. Питам го какво разбира под “нарочно” направена стена и не получавам никакъв отговор. Ситуацията се повтаря с десетки други като него, склонни да се възмутят от стената, да опишат в подробности негативния ѝ ефект върху бита, но не и да предположат на глас защо, според тях, стената е там. И защо може да е там “нарочно”.

Гето или не?

В историята на Европа нещата стоят по недвусмислен начин: изграждането на стена около етнически обособен квартал е най-видимият елемент от процеса на гетоизация на дадена общност, каквито и аргументи на мнозинството да декорират това начинание. Особено ако е построена с общински пари, защитена бюрократично и удържана на място въпреки протестната подписка, организирана от малцинството, какъвто е случаят с Видин. Само че вътре в ромския квартал не се коментира политическата същност на тази постройка, хората се смущават да обсъждат психологическото ѝ въздействие върху тях и масово отхвърлят предположението, че махалата им се е превърнала в гето. “Ние не сме гето, ние сме нормални хора”, казват моите събеседници, без да крият, че се чувстват засрамени. Чуват определението “гето” като лична обида, като клеймо за ниския им социален статут и като обвинение, че са безсилни да го променят. Вместо да го чуят като това, което думата “гето” всъщност означава: присъда за мнозинството.

Ромският квартал на Видин се казва “Нов път” - чиста ирония от тази пролет, когато махалата си остана без всякакъв път, а не просто без нов такъв. Обиколният път покрай гробището, който вече предоставя единствен достъп до квартала, сега е разкопан заради мащабен проект по подмяна на водопроводите в града. Изграждането на така наречения “воден цикъл” се очаква от всички жители на Видин поне от половин година, но засега резултатът е само този: разкопани около 15 километра пътища, скандали с изчезнали или непостъпили в общината пари, протести на видинчаните срещу една община, чийто кмет е обвиняем за злоупотреби, и множество изпочупени коли.

"Нов път" не е ли част от Видин?

Ромската махала участва в този сюжет като потърпевш от общината наравно с етническите българи. Но и с едно страдание в повече: в квартал “Нов път” тръбите изобщо няма да се сменят. Водният цикъл ще обхване почти цял Видин, но не и ромската махала. Резюмето на цялата история с пътища никак не гали ухото: след като прекият път до града е затворен, а кварталът – отделен със стена, единственият останал път е разкопан в името на едно бъдещо подобрение на бита, което обаче няма да се отрази на ромите.

“Всеки момент чакам да ни въведат бариера и вечерен час”, казва замислено Димитър, след като вече сме обсъдили пътищата. После пояснява: всичко, което се прави, има някакво формално обяснение. Например, стената е тук, за да опази хората от влаковете, а кварталът е извън водния цикъл, защото половината му къщи са незаконни. “Тогава какво им пречи да въведат и бариера? Примерно, с аргумента, че трябва да ни проверяват за откраднато желязо, а?” Реторичният въпрос увисва, Димитър започва разговор за наводненията, за безработицата, за децата. Повече нищо не коментира.