Оскърбяване на публиката*

Част от българските естрадни изпълнители не се били осигурявали навремето, на други пък им изчезнали осигуровките. Ето там, в недрата на артистичната каша се ражда идеята на културния министър да раздава отличия на заслужили български дейци на изкуството, науката, спорта, които „не можели да си плащат парното” и т.н. Други пък били работили на хонорар и не знаели, че трябва да плащат за своите старини, чувствали се млади и вярвали, че е завинаги. И аз си мислех, че хората на 30 години са стари и могат спокойно да умрат. Но това бе много отдавна, a и вече не го мисля. Постепенно всички проумяват, че на държавата трябва да се плаща, дори и тогава когато те мами и върши с парите ти глупости. Да не говорим, че сред преводачите, журналистите, художниците и много други гилдии имаше хора, които работеха само на хонорар и на парче. Някои нямаха избор, други не искаха началник. И си плащаха за това – по един или друг начин.

Изгубени в архива

И Димитровският комсомол си изгубил архивите. И работещите в него не могат да получават възнаграждение за прослужените години. Кой затри архива на ДКМС? Вероятно този, който е имал достъп до него, т.е. някой, който е работил там и то на висок пост, въпреки че никога не ми е било съвсем ясно работа ли е това и какъв ценз изисква. Виж, кой е подходящ за нея – този критерий бе ясен на всички.

Сюжетът ми припомни баснята на Лафонтен, в която щурецът (човекът на изкуството) цяло лято свирел, а мравката работела. “А когато сняг забръска, що ще правиш ти зимъска?” “Ще взема от твоето житце сбрано”, плахо предположил шурецът. Само за да чуе ехидния отказ на мравката и поуката от баснята. В България финалът на тази басня не е валиден. И щурецът гладува, и мравката се свива. А житото е другаде.

“Раздаването на пенсии без внасяни осигуровки си е чисто поемане на държавен дълг. Интересно е и колко години осигурителен стаж има самият Вежди Рашидов?”, пита по този повод читател във форум на в. “Сега”.

Свещените крави от културния живот на България

Овехтялата идея за държавни отличия, с която започна новият политически сезон в България показа освен нисък управленски хоризонт, тежка носталгия по соца и последвалото го смутно време на прехода, на чийто тъмен небосклон просветваха одиозни меценати на изкуството като Мултиарт и Мултигруп.

Из медиите oтново се заговори за “гиганта на българската естрада” Лили Иванова. И за Веселин Маринов. Е, той още е в активна възраст. Обикновено тези, които са близки до сърцата на българските държавници, не са бедни и нуждаещи се. Един вестник припомни стария анекдот между звездите на Сатиричния театър : “Аз харча народни пари”, кaзал Калоянчев. “А аз заслужили”, отговорил Парцалев.

Критериите – в сантиметри

Според министъра на културата изборът на заслужилите е лесна работа. При писателите: „Kогато сложиш на масата творчеството на един писател, на който една върху друга книгите са един метър, на друг, на който са 50 сантиметра; трети, които са 10 сантиметра. Разликата между 10 сантиметра писани книги и един метър е 90 см”.

Ако идеята е и премиерът да раздава ордени с шепи, както прави неговият политически конкурент – президентът, нека му кажем, че не e особено добра.

Сумите са обидно ниски, критериите са крайно субективни и неясни, а несправедливостта към тези, които няма да станат част от Топ 150 на заслужилите български дейци, ще е по-горчива от левовете, които ще раздадат на санкционираните като заслужили. И кой ще ги определи? Вежди Рашидов? Или основателят на религиозния туризъм у нас? Неприемливо е, не само по рационални причини и заради моралните опасения. Отблъскващо е дори естетически.

*Името е на пиеса на Петер Хандке