Опасното раздвоение на Попова

Коментар на Еми Барух:

По време на съвместна пресконференция с президента Плевнелиев по случай първата година от встъпването им в длъжност, вицепрезидентът Маргарита Попова волно или неволно направи де факто оценка на начина, по който Висшият съдебен съвет избра Сотир Цацаров за главен прокурор на България. И тази оценка беше основателно “прочетена” като неблагоприятна.

Двусмисленото изказване на Попова

Заявявайки, че ако била другаде, щяла да говори още и да ни каже “и други неща”, тя впрочем каза достатъчно. Нямаше как двусмисленото изказване на юриста Попова да не предизвика особен интерес: първо, поради нейната професионална грамотност, която й позволява да има компетентно мнение, що се отнася до процедури, закони и тяхното спазване. Второ, поради натрупаната информация от времето, когато беше министър на правосъдието, и поради личните й наблюдения върху работата на всички претенденти за длъжността главен прокурор. И трето, понеже става дума за тема, която получи широк обществен отзвук и в България, и в Европа, и породи основателни съмнения за заговор на управляващия политически елит в опит за овладяване на съдебната система.

Нейното усукано бягство от директния отговор едва ли трябва да бъде тълкувано като предизвестие за бунтовен шепот на гражданската съвест срещу държавната полицейщина или като плах изблик на нетърпимост между почтен юрист и овластен невежа. След като вицепрезидентът Маргарита Попова пропусна поредица възможности за реална намеса в няколко драматично важни епизода от сагата за българското правосъдие, споделеното от нея в началото на седмицата стои повече като случайна аберация, отклонение от зададения модел, реплика, която не води доникъде.

Едно смущаващо несъответствие

Има обаче още нещо: когато в публичността се обсъждат основни процедури на демократичното устройство (една от които е процедурата за избор на главен прокурор), е смущаващо така наречените “първи хора” на държавата - онези, на които мнозинството е гласувало доверие, онези, от които се очаква ако не да задават, то поне да следват нравствения императив на модерните времена, да стоят раздвоени между своята институционална идентичност и своето лично аз. Това, че ако Маргарита Попова била другаде, щяла да говори още и да ни каже “и други неща”, притеснява и обърква.

Изплъзналото се признание за съществуващо несъответствие между онова, което мисли личното аз, и онова, което казва същото това аз, особено когато се отнася до изборна длъжност, обременена от тежки обществени очаквания, нарушава интегритета на личността. А интегритетът, прозрачността, почтеността са в сърцевината на автентичното лидерство и в основата на доверието между хората. Така пише във всички интернет-справочници и нямаме основание да се съмняваме в това.

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел