Опасните "освободители"

Днешните революции рядко водят до желания от масите резултат. Иранската "зелена революция" се провали, а "цветните" революции в Източна Европа забуксуваха. В Египет днес един военен режим се опитва да се срасне с властта.

Свалянето на диктатора е само първата стъпка към едно свободно общество. Следващата стъпка е разрушаването на самата диктатура. В много страни обаче до втората стъпка изобщо не се стига или тя се изражда в препъване. Така се стига до похищение на революцията, а "освободителят" се оказва хищен крокодил. Такъв беше случаят в Либерия, където Чарлз Тейлър излезе по-зловещ от диктатора, когото отстрани от власт.

Какво стана с демокрацията?

След 1970 в Африка е имало поне 50 революции, повече отколкото на всеки друг континент. Ала огромното мнозинство от тях бяха неуспешни. Само преди няколко седмици революцията от 1991 в Мали бе потъпкана от група разбунтували се войници, които свалиха законно избраното правителство. Досега Мали минаваше за една стабилна страна; станалото показва колко крехки са демократичните структури в Африка. Тези слабости могат да бъдат проследени до етапа след приключването на борбата за независимост през 60-те години.

По време на борбата срещу колониализма понятието демокрация беше бойният зов на африканските националисти. Но щом се сдобиха с независимост, същите тези националистически лидери обявиха демокрацията за западна обществена форма, неподходяща за Африка; в Гана Кваме Нкрума я оплю като "империалистическа догма". После те създадоха еднопартийни държави от съветски тип и се обявиха за "пожизнени" президенти. Статуи на Маркс и Ленин красяха централните площади в столиците на Ангола, Бенин, Етиопия и Мозамбик. През 1990 само четири от общо 53 африкански страни можеха да се нарекат демократични.

След края на СССР Африка бе залята от "селски революции". Най-обикновени африканци, включително жени с бебета на гърба, се изправиха дръзко срещу куршумите, настоявайки за плурализъм и оставка на техните президенти. Между 1990 и 2004 броят на демократичните страни в подсахарска Африка се увеличи от четири на 12, след което се закотви на 15. Африка все още не е свободна.

Факторите на успеха

Освен отстраняването на диктатора, три фактора определят успеха или провала на революционния подем: продължителността на преходния период; кой оглавява прехода; извършването на демократични реформи. Бързият преход почти винаги завършва неуспешно. На САЩ им трябваха 13 години (1776-89), за да се освободят от англичаните. В Южна Африка бяха необходими три-четири. Един кратък преходен период от само шест месеца, както беше в Тунис и Египет, просто не е достатъчен за сформирането на нови партии, така че старата опозиция се оказва с преимущество.

Промяната в Нигерия е един ярък негативен пример. През 1985 генерал Бабангида учреди две политически партии, а сетне написа програмата и за двете. Когато от изборите през 1993 се пръкна победител, който не му хареса, той просто анулира гласуването. Днешният преход в Египет е също така сбъркан: генералите са се вкопчили във властта и гледат да печелят време, така че хората с право искат те да се махнат.

Извършването на революция и свалянето на диктатора е трудна работа. Още по-трудно обаче се оказва запазването на инерцията и извършването на реформи. Крокодилите само дебнат кой ще стъпи накриво.

АГ, ДПА, НЙТ, Д. Ейти, С. Гяуров, Редактор: М. Илчева