Накъде те водят, Русия?

Преди година Владимир Путин пое за трети път най-високия държавен пост в Русия. Встъпването му в длъжност бе придружено от силни протести в Москва. Демонстрации срещу него не липсваха и по повод едногодишния юбилей, но опозицията против Путин е значително отслабнала и намаляла.

Реалната сила на опозицията в Русия и без друго беше надценена - особено на Запад. Социалната база на опозиционното движение от самото начало беше относително ограничена. Целенасочените политически репресии от страна на държавата, но и разцеплението в опозицията на радикални и умерени сили накараха мнозина да се откажат от по-нататъшно участие в протестите. Сериозно отражение даде и хитро скроената клеветническа кампания в медиите, с която опозицията беше дискредитирана.

Опозицията - изпокарана и маргинализирана

Без значение дали в резултат на вътрешно-идеологическо разцепление или на тактиката на Кремъл, опозицията срещу Путин е маргинализирана както в обществен, така и в политически план. Тя няма убедителна политическа програма, няма ясна стратегия, нито широка социална база из цяла Русия, няма дори и единно ръководство. Отделни известни опозиционери като блогъра Алексей Навални или левия радикал Сергей Удалцов бяха "обезвредени" чрез обвинения, домашни арести и постоянни заплахи за затвор. Повърхностно погледнато, Кремъл има основания да твърди, че в Русия цари политическа стабилност и че Путин здраво държи юздите на властта.

Но политическата ситуация в Русия съвсем не е толкова елементарна. Засега опозицията може и да не представлява заплаха за Путин, тъй като е лишена от политическа концепция и е маргинализирана. Но в известна степен същото заключение се отнася и до Владимир Путин и неговия ръководен елит. Точно като опозицията, и Путин няма ясна политическа концепция за справяне с икономическите и социалните предизвикателства, пред които е изправена страната. В това са убедени не само опозиционните сили.

"Бащицата" Путин

Връзката между огромната част от руското население и кремълския елит се осъществява единствено чрез личността на Путин, или по-точно казано - чрез грижливо разпространявания от телевизията негов имидж на "баща на народа", който взима присърце всички грижи на обикновените хора. А те са силно отчаяни и недоволни от социалното положение в страната. За разлика от Путин, кремълската партия "Единна Русия" се възприема като корумпирана, а функционерите й имат имиджа на самодоволни кариеристи. Което впрочем обяснява защо от година и половина насам Путин работи по изграждането на нов "общоруски народен фронт", който да издигне и утвърди като своя нова политическа сила.

Сред населението се ширят цинизъм и аполитичност - както спрямо опозицията, така и по отношение на сегашния кремълски елит. Единствен Путин /все още/ успява чрез консервативната си реторика и имиджа си на приятел на народа да играе ролята на свързващо звено между широките народни маси и управляващата върхушка. Експерти и представители на политическия елит обаче критикуват липсата на ясна политическа перспектива пред Русия. Множат се и белезите за това, че из коридорите на властта в Москва се водят остри спорове по бъдещата политика на страната.

Стига революции!

В този смисъл политическото спокойствие в страната е привидно: продължителното поддържане на измамна стабилност чрез потискането на всякаква обществено-политическа динамика създава в крайна сметка двойно по-голяма нестабилност. Само правовата държава и силните демократични институции са в състояние да осигурят солиден баланс на всички обществени интереси. Дано руската традиция за мощни революционни взривове, които винаги са хвърляли страната назад, този път бъде нарушена и управляващите в Кремъл осъзнаят нуждата от еволюционно развитие и либерализация. Защото алтернативата е нещо ужасяващо.

Автор: И. Мантойфел; Редактор: Б. Узунова