На българския кръстопът: рози, хляб и сол

В търсене на географското положение на България най-после стигнахме до Петте кьошета - един кръстопът между Европа и Азия, Америка и Русия, Никарагуа и Монголия, Плутон и Юпитер. Кръстопътят е стар географски ориентир, оставен ни още от Аспарух, който ни е помагал да намерим България и когато сме били най-загубени. Има ли кръстопът, има и България. Ако търсим България примерно на Бродуей, едва ли ще я открием, но ако отидем там, където се пресичат Бродуей, Седмо авеню, 42-ра и 47-ма улици, местенце повече известно като Таймс скуеър, веднага ще я разпознаем - гримирана до неузнаваемост, смучеща цигара след цигара, говореща лош руски пред пункта за набиране на войници за американската армия.

И една малка държава може да умира!

„Хуеър из дъ Юнивърсъл шоп?“ - пък ще я чуем да пита на пресечката на „Красная площадь“ с улица „Ильинка“. Милата ни родина! Сигурно във вените на Аспарух е текла кръвта на Мойсей, за да реши да отвори държава на кьоше. Не случайно сме спасили евреите си през 1943-та. Пък вижте и списъка с първите музиканти на планетата - Исаак, Давид, Цукерман, Рубинщайн… И между тях - наш Минчо. А дето през 1999-та продадохме националната авиокомпания „Балкан“ на едни евреи за 5 лева? А?

„Кои сме ние?“ ще бъде тема на друг урок, сега се мъчим да разберем „Къде сме ние?“, затова да разгледаме по-внимателно кръстовището си. След дълго наблюдение с почуда установяваме, че пътищата, които го образуват, съществуват само на картата. В действителност ние се намираме на един кръстопът, към който нищо не води и от който никъде не се отива. С изключение, разбира се, на пътя към космоса, по който, подпирайки се на излъскани тояжки, куцукат душите ни. Този път бе построен по времето на комунизма с рекламна цел - да покажем на света, че и една малка държава, която няма злато, нефт и мъдри ръководители, също може да умира. Така, както са минали по този път велики империи като Римската, Персийската и Съветската. Така, както ще минат по пътя си и… Хайде да не си разваляме настроението.

Друга характерна особеност на нашето кръстовище е, че въпреки поставените пътни знаци, светофари и катаджии, всеки пресича когато и както му скимне. Ето как главното, което се случва на България, са непрекъснатите катастрофи. Сблъскат се примерно руски москвич с германска машина, вдигне се пушилка до Бога, събере се народ да гледа сеир, а като се разнесе пушилката става ясно, че на руския москвич и на германската машина им няма нищо, а целият сеирджийски народ сме изпаднали в жива кома.

А жълтите плочки?

Или съберем се цялата българска управа и решаваме да заменим турския калдъръм, който ни разбива амортисьорите на мерцедесите, с виенски жълти плочки. Правим си държавен заем, вземем си комисионни за заема, купим си виенски плочки, вземем си комисионни за покупката, изберем си фирма да ни подмени настилката, вземем си комисионни за правилния избор, подкараме си мерцедесите по кръстовището и чакаме народа да ни гледа икономическата катастрофа, а народът никакъв ни няма - гледаме си живата кома и изобщо не ни интересува какво става на жълтите плочки.

Хубавото на една държава на кръстопът е, че всички умираме от катастрофи, но никой не умира от глад. Пари се изкарват. Имаме вода, имаме парцали, бършем коли. Имаме пластмасови чашки - просим. Имаме билбордове - рекламираме. Но на кръстопът най-много пари се вадят от глоби, цветя и вестници. Спреш, или не спреш на знак СТОП - глоба; имаш или нямаш книжка - глоба; откраднал си колата си, или не си я откраднал - глоба. Такива са законите на кръстопътя.

Не, „глоба“ не е точната дума. От хиляда години глоби няма, тъй като ние си плащаме, за да не се глобяваме. Всичко, което сме си направили, е направено от нямане на глоби - коли, къщи, палати, партии, парламенти, каквото се сетите. През 1885 г. разширихме бизнеса си, като към кръстопътя добавихме още един път, по-късно станал известен като Пътя на сините джинси. Цветарският ни магазин процъфтява главно заради големите удари, които правим при посрещането на чужди войски. Имаме един търговски пакет „три в едно“ - рози, хляб и сол - ще се избием да си го продаваме!

Под земята - пълна скука

Покрай сватбите не се харчат толкова цветя, колкото вестници, защото българската сватба събира много повече клюки, отколкото цветя. Пък и докато младите още преминаваме тържествено по пешеходната пътека, установяваме несходство в характерите. И айде пак - купувай вестници. Тук, на кръстовището преминава целият ни живот: отбиваме се до вкъщи, колкото да ударим по една пушка - Нова година, 3-ти март, мачове - не можем да ги посрещнем с празни ръце. За един гол на Стоичков например сме изгърмявали повече амуниции, отколкото за цялото ни участие във Втората световна война. А сега, като се позамогнахме, вадим калашниците дори и за корнер.

Интересно е какво става на българския кръстопът, но още по-любопитно е какво става под него. Тук, под земята, където се пресичат електропроводите и нефтопроводите, каналите на парното, дрогата, оръжието и секса. Всъщност на подземния ни кръстопът цари абсолютен ред и от тук - абсолютна скука. Дори в Швейцария животът е по-интересен. Никой не пресича на червено, големите се ползват с предимство, коли с особен режим на движение возят децата до Оксфорд и Харвард, за нарушителите на законите на подземието си има специални гробища… Така че нека се надяваме, че на кръстопътя, на който се намира България, никога няма да бъде въведен ред.

С това и третият ни урок по география на България завърши, но уроците на географията не секват.

Очаквайте продължение!