Мирът е в ръцете на Путин

Спор няма: с неочакваното си решение да изтегли по-голямата част от руските войски от Сирия, президентът Владимир Путин изненада както приятелите, така и враговете си.

В арабския свят тази стъпка приветстваха почти всички противници на Асад начело с Катар и Саудитска Арабия, които са основните закрилници на умерената сирийска опозиция. И двете страни очакват, че сега мирните преговори за Сирия в Женева ще получат положителен импулс.

Противоречията между Путин и Асад

В лагера на самия Асад обаче решението за частичното оттегляне на руснаците изглежда не предизвиква особена радост. През изминалите дни няколко арабски медии съобщиха, че преди Путин да оповести плановете за изтегляне, между него и сирийския президент са възникнали сериозни противоречия.

Всъщност противоречия между Асад и неговия закрилник относно целите на руската интервенция започнаха да се усещат още след като споразумението за прекратяване на огъня влезе в сила. Сирийският самодържец даде няколко интервюта за международни медии, в които открито заяви, че целта му е да си възвърне контрола над цялата страна. В отговор неколцина руски дипломати бяха принудени да го вкарват в пътя и да подчертават колко е важно да се намери политическо решение на конфликта.

С две думи - става все по-ясно, че руските интереси не се покриват изцяло с тези на сирийския диктатор. Вярно е, че Русия искаше да спаси от гибел режима на Асад, притиснат до стената от бунтовниците, и в същото време да отслаби умерените му противници. Впрочем в тези планове на Путин борбата срещу т.нар. "Ислямска държава" не играеше съществена роля. Само че руският президент нямаше за цел да подсигури окончателната военна победа на своя васал в Дамаск. Защото това би вкарало руската армия в една брутална и скъпо струваща война срещу сунитите, които са мнозинство в Сирия. А един втори Афганистан би нанесъл масивни щети на руските икономически и политически интереси.

Русия се завърна на сцената

Междувременно Путин почти успя да постигне целите си. Режимът на Асад беше стабилизиран – с подкрепата на ливанската "Хизбула" и на още няколко въоръжени шиитски групировки. Стратегически важната военна база в Тартус беше разширена, появи се дори втора военна база. А смяната на режима по модела на интервенцията на НАТО в Либия вече не изглежда възможна. Така Русия укрепва позициите си като първопроходник на един нов авторитаризъм, който очевидно цели да отслаби и дестабилизира демокрациите.

По-важно обаче е друго: с кървавия си ангажимент в Сирия Русия успя да демонстрира пред пасивния Запад, че някогашната велика сила, която американски политици доскоро с ирония наричаха "регионална", се е завърнала на световната политическа сцена. В момента изглежда така, сякаш против волята на Москва не може да се наложи политическо решение на твърде комплексния сирийски конфликт, където зад кулисите действат най-различни сили.

В този смисъл изтеглянето на руските войски е и сигнал към все още управляващия Асад. Според волята на Путин, той най-после трябва да започне преговори с опозицията, за да опази териториалната цялост поне на онова, което е останало от Сирия. Само че в момента Асад сякаш дори и не помисля да дели властта си с другиго.

Тъй като единствено сформирането на общосирийско правителство без участието на Асад би могло да подготви пътя към намирането на политическо решение, сега всички надежди на Запада за прекратяване на кървавата война в Сирия са насочени тъкмо към Путин. Само че ако руският президент иска такова решение, той би трябвало да е готов да пожертва Асад.