Мечтая си на някого да му пука...

Казват, че човек е на толкова години, на колкото се чувства. Аз нямам 30. А от няколко дни ми се струва, че съм на поне 65. Малко е стряскащо, да. Признавам. И мен ме е страх от това. Но ме е страх и от друго. А още по-точно - изпитвам ужас от причината, поради която напоследък все по-често забравям, че нямам и 30... Защото това, което се случва, е обичайно по-скоро за хората от третата възраст. Или греша?

А. беше на 24, а З. на 26...

За човек на моите години е нормално да мечтае. Всъщност за хората във всяка възраст е нормално да мечтаят. Но нима е нормално, преди да си навършил 30, да мечтаеш, когато се прибереш отново в България, да намериш живи и здрави приятелите си?! Да мечтаеш, когато се върнеш в България, да не те посрещнат с думите: Знаеш ли... Не искахме да те притесняваме, защото си далече... Но З., М. или А. си отиде... Да си мечтаеш бъдещето на България просто да е живо...

Какво се случва с младите хора? Защо така рано напускат този свят? Толкова ли е слаба имунната система на младото поколение, че да не може да оцелее? Има ли виновни?

Винаги съм си мислила, че да търсиш вина и виновни е глупаво или по-скоро излишно. Че не води до решаване на проблема, нито пък прави даден процес обратим. Най-много да стигнеш до някакво морално удовлетворение, не обаче и до душевно спокойствие...

Но М. беше на 34 и почина бременна в шестия месец. Миналата зима, уж от свински грип. После се оказа, че поставената диагноза била грешна... А. тази есен беше на 24. Оказа се сърдечна недостатъчност. Грешно предписана дозировка на лекарствата...

Виновни? Няма. Пък и защо да има? Вина всъщност може да има само някой, който носи отговорност. А лекарите в двата случая явно не са поели такава, въпреки че са положили Хипократовата клетва. Пък и каква изобщо е стойността на тази вече овехтяла клетва на някой си Хипократ, който бил най-великият лекар на Античността.

Днес сме в ХХІ-ви век. Днес е важно друго: важното е здравната каса да плаща, това е всичко. А животът на пациента? Той и Хипократ е казал, че животът е кратък (Vita brevis, ars longa). Имат ли значение тук годините изобщо?!

Аз нямам 30, а от няколко дни имам усещането, че съм на поне 65... З. беше на 26. При нея беше по-различно. Тя сама реши да си отиде. Избра ужасяващ, но сигурен начин - обеси се в един парк. Четох, че това бил един от начините, които гарантират успех, за разлика от самоотравянето, при което има по-голям шанс човек да бъде спасен. Изтръпвам при мисълта... Побиват ме тръпки, като си помисля колко трябва да си отвратен или отчаян от нещо, от някого или от всичко, за да направиш подобна стъпка...

Искам да е безцветно...

Усещам се на поне 65, а нямам 30... Мечтая си, като се прибера през зимата, да не вали сняг, за да бъдат магистралите чисти, а пътищата проходими. Мечтая си Коледата да не е бяла, предпочитам даже, ако е необходимо, да е безцветна.

По възможност с температури, при които да не се развиват разни вируси, объркващи лекарите. Мечтая си да не слушам за болните амбиции за строежи на магистрали. Мечтая си да има кой да използва и сегашните. Мечтая си на някого да му пука за бъдещето на България. Защото то умира... Чисто физически. Просто изчезва.

Р.S.: В памет на А., М. и З. и всички млади хора, напуснали този свят по Божия или по собствена воля.