Лятото на неудобните въпроси

Коментар от Георги Папакочев:

Фитилът беше запален от банално телефонно обаждане в живо радиопредаване на лидера на партия „Атака”, изпълняваща функциите на коалиционна партньорка на управляващата партия ГЕРБ. В своя характерен стил въпросният водач заплаши модераторката със съд за „заблуждаване и лъжа на слушателите”, обеща, че след като в „това радио няма никаква промяна от 10 ноември насам”, през следващите месеци въпросната промяна ще настъпи след приемането на новия Закон за радио и телевизия, и се закани, че въпросното радио „ще бъде една обективна медия, когато ще се прочисти от кадрите на БСП и ДПС”. Дотук нищо непознато или сензационно.

Новото се случи в последния преди лятната ваканция парламентарен ден, когато попитан дали ще се разграничи от думите на своя съратник от „Атака”, премиерът Бойко Борисов за първи път „извади нож” срещу държавна медия и й нанесе няколко тежки словесни рани - „има политическо назначение в радиото на бившия шеф на пресцентъра на Михаил Миков, докато е бил министър на вътрешните работи”, каза премиерът, след което потвърди съществуването на „явен конфликт на интереси” и заключи, че при конкретния случай наистина съществувала „тенденциозност”.

Клетва пред лагерния огън

В този критичен момент вероятно са сработили съветническите механизми за управление на кризи, в резултат на което на началника на потърпевшото радио е било разпоредено да направи светкавични совалки в кабинетите на министър-председателя и на „Атака” и... пламъците на локалния пожар привидно бяха потушени. Но не и „въглените-въпроси”, които продължават да тлеят на фона на цялостната медийна пушилка в държавата.

Като например какъв е истинският принцип, по който се назначават фигурите в големите и влиятелни медии в България, като се започне от техните шефове и управителни органи, и се стигне до ключовите лица, гласове и пера в тях - политически, професионален, шуро-баджанашки, по финансова или единствено по сексуална „целесъобразност”? Следва ли медиите да пазят топлите местенца на свои хора, „пробвали” се вече на политико-административното поприще или да толерират редакционни „публицисти”, които се мъчат да носят под една мишница любениците хем на „безпристрастната” журналистика, хем и на партийните си медийни ангажименти, да речем?

Защо защо?

И още - каква е цената на подобни компромисни практики и носи ли някаква отговорност за тях въпросната медия пред своята аудитория? Как се чувстват всички онези българи, за които все още е морално неприемливо да гледат на екрана, да слушат в ефир или да четат публицистичните изяви на лица със съмнително публично реноме или с доказана принадлежност към тоталитарните тайни служби, пак да речем? Какво „доверие” изпитва аудиторията към медии с юридически прикрита, но публично цинично ясна собственост, от която се носи мирис на партийни, корупционни, престъпни и други нередовни капитали?

Вероятно зададени сега, тези въпроси звучат неприятно, и дори неуместно, за вече активно акумулиращите енергия по летните курорти политици и партийни функционери. Въпросите са досадни дори за медийните надзорници и съставителите на новия закон, тъй като засягат и недолюбваната от тях сфера на журналистическата етика. Но отговори следва да бъдат потърсени. От някой, който все още страда от ентусиазма да постигне, макар и скромен, успех в битката за свобода на словото в България.