Куражът “Мирослава”

Спайдърмен, Батман; Шофьор на такси, Умирай трудно; Ханкок, Джеймс Бонд, Гладиатор... Общото между героите на тези филми, извадени напосоки от списъка на блокбастърите, освен всички качества нужни на една лента, за да се състезава с конкуренцията, е и в измамната наслада от ефекта на персонална идентификация с героя - бил той обикновен човек или супермен. Един щедър, щур, свободен и съобразителен непокорник, на когото не само съчувстваме и се възхищаваме, а в когото (макар и за мъничко) въображаемо се въплъщаваме. Общото е, че тези филми въздействат на зрителите като хипнотичен сеанс, който за кратко създава усещане за възстановено равновесие между доброто и злото - възстановено и благодарение на ефекта на вживяването, сякаш самите ние сме допринесли за някакъв хепи-енд в света, който обитаваме.

Това е холивудската рецепта за успех. Тя е дидактически семпла и очарователно трогателна - магнетичната притегателност на супергероя е в неговата непоколебима отдаденост на справедлива кауза, в името на която той е в състояние да разрушава светове, схеми и престъпници, да нарушава закони, правила и норми, да пожертва себе си и да се изправи срещу Матрицата.

Обратно в реалността

Пренесена в реалния свят, тази идеализирана фигура носи в себе си важно послание - почтеният човек, свободната личност е борец за справедливост. Готов е да изобличи схемите, когато констатира как властта и нейните съюзници, “рекламирани като приятели на премиера”, подреждат следващия пасианс зад паравана на привидностите; готов е да напусне уюта на своя дом, да торпилира собствената си кариера, да бъде уволнен, осъден, преследван, заплашван. Заради една истина. Заради една кауза. Заради една неправда.

Такива хора не са много.

Но ги има.

И не е нужно да ги търсим само в епизодите на Стивън Спилбърг или на Сам Мендес, макар че именно хиперболизираната реалност извежда на преден план същественото: по време на криза, на сътресение, на изпитание се разкрива най-точно личността на човека. Хората разпознават “героя” преди всичко в изключителни обстоятелства, а всъщност поведението си личи и в най-баналните моменти от ежедневието. Защото всеки ден ние правим избори. Решаваме дали да премълчим, дали да извърнем поглед настрани, дали да отминем с наведена глава, дали да се примирим или да протестираме. Именно протестите през 2012 година зададоха новия ритъм на общественото недоволство.

Те са сред нас

“Колективният човек от Орлов мост” получи наградата “Човек на годината”. Но думата ми не е за него. “Колективният човек” е сбор от хиляди лица без име и без адрес. Говоря за онези познати и недотам познати, които застанаха лице в лице срещу заговора на овластените. Без геройски пози. Изправиха се с професионалните си биографии, с личните си съдби, с достойнството си, с аргументите си и с хладнокръвната непоколебимост да отстояват различна от официозната ценностна система. Мирослава, Ася, Спас, Михаил, Калин, Сашо... Списъкът не свършва до тук.

Техните публично отстоявани каузи са част от недовършените разкази за 2012 година. Те са същинските човеци на годината.

Зад професионалните съдби на тези “непокорници” няма холивудска рецепта за успех. Въпреки това тяхното поведение носи важно послание - мултиплициран, куражът на една Мирослава например би могъл да създаде усещане за възстановено равновесие между “добро” и “зло”.

Нека (макар и за мъничко) да се идентифицираме с тях и да изпитаме онова усещане за възстановено равновесие между доброто и злото - възстановено и благодарение на ефекта на вживяването. Така сякаш сами ще допринесем за илюзорния хепиенд на света, който обитаваме....

Автор: Е. Барух; Редактор: Е. Лилов