Коментар от Клаус Даман за петата годишнина от създаването на Постоянния европейски съд по правата на човека:
3 ноември 2003
Както става толкова често в живота, неща звучащи добре на теория, се оказват трудни за практическа реализация. Че междувременно 45 европейски държави поеха задължението, да съблюдават правата на човека и претстъпиха висшата съдебна власт в това отношение на над-национален орган, несъмнено е радващо. Ала и перманенто действащ съд не е в състояние да реши същинските основни проблеми.
От една страна бързо нараства постоянният приток от нови искове, нещо което всъщност би следвало да се приветства, понеже показва не само, че европейците приемат тази институция, а че те все по-упорито се опитват да налагат правата си и да търсят отговорност от страните си за поетите задължения и обещания. Само че именно това се оказва фатално за Страсбургския съд: ако първоначално той трябваше да борави с по няколкостотин иска годишно, то само за миналата 2002 година пощата донесе близо 30 хиляди. Че съдиите заседават постоянно от 1997 год. насам, а не само един път на три месеца, само за крато време доведе до ускоряване на процесите. Ако броят на исковете продължи да нараства, то не съмнено ще се наложи личният състав отново да бъде увеличен.
Вторият възникнал проблем обаче не може да се реши само с повече пари: практиката показа, че от онези кризисни региони, където, както е известно, се стига до най-много и най-тежки нарушения на човешките права, почти не пристигат искове в Страсбург, като например от Молдова и Чечения. Наистина през юни т.г. на равнище външни министри бе постигната договореност към съда да има прокурор, който и по собствена инциатива да може да издига обвинения, по подобие на главния обвинител на Международния наказателен съд в Хага или в трибуналите за военнопрестъпленията в бивша Югославия и Руанда. Дали обаче подобен пост към Съда по правата на човека в Страсбург ще бъде действително създаден, е все още под въпрос, защото първо всички страни-членки на Съвета на Европа трябва да ратифицират съответно решение.
Не е сигурно най-вече, дали Русия ще го подпише, тъй като Москва се чувства несправедливо третирана във връзка с редовните резолюции на Съвета на Европа за Чечения. Още по-тежък е третият проблем:
присъдите на страсбургските магистрати всъщност са задължителни за държавите-членки на СЕ, но няма средства и начини, това да бъде наложено на държавите. А това се използва предимно от Турция:
само тук 200 решения още не са приведени в изпълнение. Управляващите в Анкара игнорират настоятелните призиви от Страсбург без каквито и да било последствия. Всички опити, присъдите на съдиите от Страсбург да бъдат налагани чрез заплахата със санкции, досега се провалиха. Въпреки всичко помощ в скоро време обещава ЕС:
с разширяването и ратифицирането на европейската конституция евросъюзът ще допринесе за облекчаване задачите на съда на СЕ. Тогава хората от 25-те страни-членки на ЕС ще могат да се жалват и пред Европейския съд в Люксембург, а държавите, които не изпълняват съдебните решения, ще трябва да очакват санкции. Тогава по всяка вероятност излишен ще стане и въпросът, с какви средства да се накара правителството в Анкара да се придържа към решенията на съда в Страсбург. Или Турция ще изпълнява, или ще трябва да се прости с мечтите си за присъединяване към ЕС.
Ясно е едно: значението на СЕ ще намалява с юридическото и териториалното разширяване на ЕС. Страсбургският съд за правата на човека ще остане важен предимно за хората от Югоизточна Европа, Русия и другите страни от ОНД. Само обаче ако стане възможно чрез заплахата със санкции да се налагат решенията. Само моралните победи в Страсбург, на които засегнатите правителства изобщо не реагират, с нищо не помагат на ищците.