Колко лицемерие е позволено?

Дискусия на тази тема интензивно се води в редица немскоезични медии, които коментират и една уводна статия в седмичника „Ди Цайт”, написана не от кого да е, а от бившия германски външен министър Йошка Фишер. В нея той най-напред посочва разликата между демократичните и недемократичните държави: там, където има демокрация, държавата се крепи както на властта си, така и на определен набор от ценности.

В тази връзка авторът припомня, че в резултат от Вестфалския мирен договор през 1648 година в Европа възниква една конструкция, чиито принципи по същество са валидни и до днес: всички държави по принцип са равноправни, просто едни са по-силни, други – по-слаби. В рамките на тази крайно остаряла система именно силата играе решаваща роля. И тук Йошка Фишер прави един важен извод: „В хода на историята обаче постепенно става ясно, че когато се практикува единствено като политика на силата, външната политика не е в състояние да гарантира нито стабилност, нито мир. Тъкмо обратното. С разгръщането на индустриализацията, която произвежда все по-нови и все по-могъщи инструменти за упражняване на сила (та чак до ядрените оръжия) вече се вижда, че политиката на силата е главният рисков фактор за междудържавната система.”

Тоест, когато една държава със сила се опитва да наложи волята си над други държави, тогава става лошо. Според Йошка Фишер, западните демокрации са го разбрали и затова се опитват да обвържат политиката си с ценности, а не просто да я прокарват чрез сила. Такива ценности са, например, човешките права и свободата. Фишер припомня, че макар да са подписали съответните конвенции, мнозинството държави по света все пак не се придържат към тях, понеже това би попречило на силовата им политика.

Раздвоение, водещо до слабост

„Ето как западните демокрации попадат в капана на едно неразрешимо противоречие, което често пъти навлича на тяхната външна политика закономерното обвинение в двойни стандарти. Можем с основание да обвиняваме в какво ли не външната политика на Владимир Путин (например в лъжа и измама), в едно обаче не можем да я обвиним: в двойни стандарти. Защото тя просто най-последователно следва принципа на силата. На западните демокрации никак не им е лесно, понеже във външната си политика те непрекъснато влизат в едно противоречие: между принципа на силата и интереса, от една страна, и моралните ценности от друга.”

Бившият германски външен министър признава, че това раздвоение е голяма слабост на западните демокрации. Защото как ли да се отнасяме, примерно, към автократи, които владеят могъщи и влиятелни държави? – пита Фишер и за момент се връща назад в историята:

„Великите си мигове западната външна политика преживява главно тогава, когато се обединяват нейните ценности, интересите ѝ и силовите ѝ позиции. Така беше при демократизирането на Германия и Япония след 1945 година, после по времето на Студената война, когато отбранявахме демократична Западна Европа, и при демократизирането на Източна Европа след 1989 година.”

Дилемата на Запада

Фишер признава, че въпреки голямото си желание да се придържа към своите ценности, Западът често е принуден да се съобразява с реалността и да следва интересите си: „Това обаче не означава автоматично, че той действа неморално. Когато става дума за това да се опази мирът или да не се пречи на развитието на световната икономика, просто няма как да се заобиколят разговорите и договорите с различни автократи. Тоест, бива ли да разговаряме, примерно, със сирийския президент Асад, чиито ръце са окървавени до лактите? Според мен дори сме длъжни, просто защото той навярно притежава силата да сложи край на убийствата в Сирия.”

Пред подобна дилема Западът е изправен и в отношенията си с Турция. Бившият германски външен министър признава, че без Турция европейците не могат да се справят с бежанската криза. И че Турция играе важна геополитическа роля в един регион, от който зависят европейските интереси – от Близкия изток до Средна Азия. Авторът пише: „За сигурността на Европа би било истински кошмар да има пред прага си една враждебно настроена или дестабилизирана Турция. Ето защо е правилно, че Брюксел, подтикван от Берлин, търси пътища за сближаване с Анкара. Да, днешна Турция на Ердоган определено не е лесен партньор, но решаващата грешка беше допусната още преди доста години: през 2007, когато Меркел и Саркози практически прекратиха сближаването на Турция с ЕС. А от това пострадаха и двете страни.”

В края на уводната си статия в „Ди Цайт” Йошка Фишер почти с въздишка обобщава: „Изкуството на демократичната външна политика се състои в това, най-вече дългосрочните цели да се формулират така, че по възможност да възникват колкото може по-малко противоречия между ценностите и интересите - и всекидневно да се поддържа балансът между тези два темела на политиката.”