"Когато влакът влезе в българско, сълзите ми потекоха"

Зорка Михайлова е завършила химия и физика в Пловдивския университет, после започнала работа в завода за декоративна козметика в родния Рудозем. Дошла промяната, след нея и приватизацията, а Зорка останала без препитание тъкмо когато децата ѝ започвали да следват. С провал приключил и опитът за частен бизнес. Безизходицата обърнала погледа ѝ отвъд границата  - към Гърция.

„Преди 16 години не беше никак лесно да пътуваш извън България. Свързах се по телефона с жена, която прекарваше хора през границата при Кулата. Тогава имахме право на 3 месеца престой, но гръцките власти бяха наясно, че никой няма да се върне след този срок“, спомня си жената за онзи мразовит декември. Цялата група декларирала, че пристига на пазар за Коледа. В Атина Зорка срещнала група излъгани българи, платили на агенция по 750 евро срещу обещанието да получат незабавно работа при известен гръцки бизнесмен.

Една от българките заговорила Зорка, двете си взели хотел с идеята на следващия ден заедно да си търсят работа. „Не хотел, а по-скоро бордей, населяван предимно от българи. „Мръсотията бе ужасна, бълхите се прескачаха, а в банята, за която се плащаше допълнително, бяха натрупани бидони и всякакъв боклук. Българките, работещи в хотела, ме съветваха да се върна обратно, защото гърците били лоши хора, но нямах избор“, разказва Зорка.

Без право на почивен ден, без защита

Упътили я към агенция, набираща българки и рускини за работа, но там само прибирали парите, без да поемат ангажименти. Хранела се с чаша кафе и два сухара, донесени от България, това било за целия ден. Молела се само да си намери работа, независимо къде и каква, отрязала дългите си коси, и успяла да убеди собственика на агенцията да я прати на среща с потенциален работодател. Наели я да гледа възрастна жена, прикована към леглото – предишната болногледачка прибрала заплатата си и без предупреждение изчезнала дни преди появата на Зорка.

„Това беше поредният шок за мен, старицата не беше почиствана и никой не се бе грижил за нея. Не разбирах и дума от това, което ми говореха, изобщо не ми стана ясно какво ще получавам, бях като добиче за продан. Четири години се грижих за болната, а след смъртта ѝ поех и дядото за близо 5 години. В началото нямах право на почивен ден“, спомня си тя. Била като заключена в чуждия дом, заета била денонощно с обслужването на болния и с домакинска работа, макар че дъщеря му живеела в съседния апартамент. Зорка нямала никакви познати, с които да поговори, а по онова време нямало и мобилни телефони.

Гръцката полиция незабавно прибирала всички жени, които като Зорка нелегално пребивавали в страната. Затова българката гледала да не излиза по улиците: „Чуят ли, че не говориш гръцки и нямаш документи за престой  - следва съд по бързата процедура и черен печат в паспорта. Чак членството в ЕС ни даде глътка въздух“, отбелязва препатилата жена. Спомня си как веднъж я изгонили от една богаташка къща, само защото дръзнала да се изкъпе.

Подкрепа няма и от България

Българките в Гърция се трудят за не повече от 600 евро месечно - агенцията, която им намира работодатели, им прибира половината пари, 80% от жените нямат осигуровки и трудови договори, а гръцките власти негласно толерират беззаконието. Подкрепа от българската държава също няма. Зорка поставила тези въпроси при срещата с новия български посланик в Атина Валентин Порязов през октомври и настояла посолството да покани специалисти по въпросите за осигуряването, трудовата защита, пенсионирането. Предложила също да се обмисли вариант за легално самоосигуряване в България, без да се търсят фиктивни назначения и без глоби за това, че живеят в чужбина, защото повечето български гледачки са избрали този път по принуда и необходимост.

„Никой не се интересува от проблемите ни, депутати и министри идват и си отиват, но не се срещат с нас, а в Гърция сме над 400 000 българи, възмущава се Зорка, която е председателка на Сдружението на българите в Гърция „Заедно можем“.

Сега Зорка работи в семейството на предишни гръцки гастарбайтери в Германия, завърнало се в родината си. Докато трепери над чуждите старци, нейните родители в Рудозем починали. Чак през 2006 г. успяла да се завърне за пръв път у дома: „Пет години не бях виждала децата си и през целия път ме стягаше гърлото, а когато рано сутринта влакът влезе в българско, сълзите ми потекоха. Не можеш да си представиш какво значи това - оттогава се прибирам за всички празници“, казва Зорка. И признава, че с носталгията по родината свикване няма.