Каталунският фарс

Твърдеше се, че ще има процес на гражданско участие във властта, за да се установи волята на каталунците. Такива бяха поне анонсите на създателите на проекта за отделяне от Испания. Но онова, което уж трябваше да е упражнение по свободно волеизявление, се оказа дирижирана от сепаратистите масовка, в която всички се правеха, че гласуват.

Допитването, което преди това беше отменено от Конституционния съд, на практика беше лишено от всякаква демократична легитимност. А липсата на избирателни списъци даде възможност на всевъзможни истински и фиктивни избиратели да гласуват по колкото си пъти искат. Това пък означава, че този "референдум" не е изпълнил и най-елементарните изисквания за демократичност, камо ли пък за представителност. Още повече, че всички каталунци, които се придържат към закона, а към тях спадат повечето от онези, които не са крайни националисти, изобщо не отидоха да гласуват.

Изборите не бива да се превръщат в майтап!

Но онова, което на пръв поглед изглежда като глупава шега, всъщност е нещо съвсем друго. От само себе си се разбира, че участието в избори е един от основните стълбове на демокрацията. Онези, които ги превръщат в пантомима, извращават самата демокрация. Стремежът на премиера на Каталуния Артуро Мас и на местните националисти да проведат всенародно допитване в разрез с всички закони на демократичния ред, беше огромна грешка, която увреди имиджа на Каталуния и на цяла Испания пред света. Поддръжниците на независимостта на практика бяха наясно, че начинанието им вече не е допитване до народа, а война на нерви с испанската държава.

Въпросът опираше до това, дали държавата ще се осмели по насилствен начин да осуети "големия демократичен празник" на Каталуния. Защото беше ясно, че ако само един испански полицай се беше осмелил да конфискува някоя урна, моралната победа щеше да е на страната на сепаратистите. Испанската държава обаче запази спокойствие и остана вън от тези игрички, а националистическата агитка се разотиде по домовете си, така както беше дошла преди това.

А сега накъде?

Сега обаче е крайно време въпросът за каталунската независимост да започне да се разглежда през призмата на разума. Сепартистите си изиграха представлението, а имиджът на правителството на Мариано Рахой остана ненакърнен, така че е време за спокойни преговори. Подобна готовност явно има както от страна на Рахой, така и от страна на Артуро Мас.

Двамата биха могли да сондират мнения за евентуална конституционна реформа, която да заложи на федерален модел и на реформа на сегашния автономен статут на Каталуния. Хубаво би било обаче Артуро Мас да не повтаря старата грешка, поставяйки на Мадрид максималистичния си ултиматум "всичко или нищо". Направи ли това, отговорът, който ще получи, неизбежно ще гласи: "нищо"!