Италианец, държава, абсурд

"Когато преди 30 години за пръв път пристигнах в Италия, навсякъде в страната се говореше за промяна", разказва английският автор Тим Паркс. "Тази промяна трябваше да настъпи, разбира се, не точно сега, а някъде в неопределеното бъдеще. Всички бяха съгласни, че едно "анормално" и донякъде архаично общество като италианското, което стои на прага на нормалността и модерността, един ден неизбежно ще се приравни към могъщите северноевропейски демокрации - така, сякаш става дума за природно явление", четем в есето на Паркс, публикувано във ФАЦ.

Паркс изброява редица неща, с които Италия се отличава и до днес: "Традицията на регионалната вместо националната лоялност (на която противостои централизмът на държавата); силната организирана престъпност; влиянието на семейството (включително и в икономиката); мелодраматичната настойчивост, с която трудещите се от всички браншове се опитват да наложат интересите си; склонността да се бюрократизира животът, а възникналите след това усложнения да се заобикалят чрез укриване на данъци, по-големи или по-малки подкупи, и чрез връзки; силно идеологизиран и регионализиран партиен ландшафт; църква, която по-скоро подкопава, вместо да поддържа лоялността на хората към държавата."

"Нормалното" бе Берлускони

Преди броени месеци, когато Берлускони се оттегли от премиерския пост, отново се заговори за "промяна". Улрих Ладурнер от Ди Цайт коментира тогава: "С края на Берлускони в Италия бе поставен край не на партито, а на нормалността." Защото за мнозина от италианците "нормално" бе точно това, което се случваше по времето на Берлускони. "Голяма част от жителите на Италия вярваха, че човек може да стане богат без да спазва правилата. Берлускони им показа, че законите са само за глупаците. Показа им го дори много успешно - все пак той се превърна в най-богатия и властен човек в страната", пише още Ладурнер.

"Човек може и да се смее на Берлускони, но неговото представяне бе напълно пасващо на системата. Той не бе нещо необичайно за нея. Той бе просто най-вулгарният израз на перверзното отношение между държавата и гражданите. Берлускони бе най-изчанчената нормалност в Италия", четем още в Ди Цайт.

Всъщност никъде не е лесно да се прокарват закони срещу установените интереси. Но в Италия това е едва ли не невъзможно. В тази страна има твърде много групи, за които най-важно за съществуването им е всичко да си остане така, както е било винаги.

Философът Макиавели пише, че Италия ще се обедини, само когато страната се види изправена пред някаква външна заплаха. Дали вътрешната заплаха за националната икономика и финанси също би могла да подейства като стимул, който да накара италианците да обърнат нова страница?

Всички очакват чудо от Монти

Сега всички, включително и в чужбина, очакват това чудо от Марио Монти. Шпигел писа миналата седмица за него: "Той успя там, където другите се провалиха."

Премиерът Монти е търсен събеседник на германската канцлерка Меркел, дори Берлускони нарича работата му "чудесна", а списание Тайм го окачестви тази седмица като "най-важния човек в Европа". Най-трудните изпитания за Монти обаче тепърва предстоят.

Новият премиер, оглавяващ едно чисто експертно правителство, разполага с много малко време - само до другата пролет, за да се опита да се пребори с планина от проблеми. Началото бе положено с мерки, целящи да успокоят пазарите - пенсионната реформа и промяната на данъка върху недвижимото имущество. В момента Монти се опитва да разбие старите професионални привилегии, което неизбежно доведе до заплахи със стачка от страна на адвокати, лекари, аптекари, шофьори. Накрая предстои най-важната реформа: промяната на трудовото право и на избирателната система. Заедно с това постоянно се апелира към гражданите да плащат редовно данъците си. Понастоящем голям брой самонаети лица плащат данък едва върху една трета от приходите си.

Дълбоко вкоренени порочни нагласи

Монти изглежда решен да се опита да разсече този възел от проблеми, пише Тим Паркс и посочва: "Усилията му трябва да се разглеждат като призив към италианците да променят манталитета си и едва ли не да заобичат държавата."

В книгата си "Прощавам ти" писателят Джордано Бруно Гуери е събрал реакциите на различни свещеници на изповяданите от него фиктивни грехове - сред които и укриване на данъци. Гуери пише, че неведнъж му било намекнато, че би могъл да получи опрощение срещу известно парично дарение за църквата. Мисълта, че човек не прави нищо лошо, когато не си плаща данъците и вместо това дава парите си на един заслужаващ уважение колектив - партия, профсъюз, семейството или църквата - е една от онези дълбоко вкоренени нагласи, които Монти иска да изкорени.

Ала възможно ли е това наистина, пита Паркс? Възможно ли е например в Италия да възникне меритокрация? Човек да вземе да вярва, че колегата му е назначен, само защото притежава необходимата квалификация? Че на прословутото гадаене, чие ли протеже е тоя тип, някога наистина ще се сложи край? Една вълнуваща представа. Заедно с нея върви и един не по-малко вълнуващ въпрос: как ще просперира Италия в един все по-открит свят, ако не успее да се отърси от старите си пороци?

АГ, ФАЦ, ДЦ, ШО, УЛ, ТП, С. Гяуров, Редактор: М. Илчева