Има ли Русия сили да чуе истината и да поиска прошка

Русия беше изключена от Съвета на Европа. В страната престанаха да работят мобилните платежни приложения Apple Pay и Goggle Pay, присъединиха се и компаниите за кредитни карти Visa и Mastercard, руския пазар напуснаха и логистичните гиганти UPS и FedEx. Британският концерн ВР обяви, че продава дяловото си участие в „Роснефт“. Въздушното пространство на ЕС, на САЩ и на Канада е изцяло недостъпно за руски самолети, а Вашингтон и европейските съюзници обсъждат възможността да затворят всички пристанища за руски кораби.

Жестоки санкции бяха наложени на Централната банка и на редица други банки в Русия. Страната никога досега не е преживявала толкова сурови мерки - нито заради нахлуването в Афганистан, когато бяха бойкотирани Олимпийските игри в Москва през 1980 година, нито пък по време на Берлинската и на Карибската кризи през 1961 и 1962 година, които изправиха света на ръба на ядрена война. Символично значение придобива и фактът, че Турция затвори Босфора и Дарданелите за руски военни кораби – Анкара не го е правила от Втората световна война насам, когато проливите бяха изобщо затворени за военни кораби. Само допреди седмица такова нещо звучеше като антиутопия, но днес вече е реалност: Русия е презрян аутсайдер.

Новият Слободан Милошевич

През юли миналата година Путин публикува статия, в която заяви, че руският и украинският народ са едно цяло. Тогава аз написах, че Путин прилича най-вече на „обединителя на сърбите“ Слободан Милошевич и че ще продължи да настоява за своя собствена сфера на влияние в Европа. „Идеологическата подготовка за Ялта-2 се намира в разгара си. Какво обаче следва?“ – попитах тогава. Сега вече знаем отговора: жилищни блокове с поражения от снаряди, украински работници и доценти с автомат „Калашников“ в ръцете, тътенът на смазващите бронирани машини, изпаднали в ступор пленници, хора, които заедно с децата и домашните си животни се крият от обстрела в противобомбените скривалища.

За тези няколко дни на руска агресия срещу Украйна Путин наистина стана нов Милошевич в очите на Запада. И не само в неговите. Всъщност войната поддържат само обичайните заподозрени: Куба, Никарагуа, Венецуела, Северна Корея, Мианмар.

Апатията на една част от руснаците и кухненските мечти за реванш на друга просто развързаха ръцете на властта в Русия. И последствията са налице. От днес нататък войната непрекъснато ще ни напомня за себе си – ще настъпи инфлация, ще започнат да изчезват най-всекидневни стоки и услуги, цензурата ще бушува, бедността ще расте, технологическият сектор ще запада… И още много други непредвидими последствия.

Ще пострадат и онези, които досега изкарваха добри заплати, четяха Мишел Уелбек и ходеха на опозиционните митинги. Те вече не могат просто да заминат за някоя държава в ЕС или за Америка. Те не само ще се лишат от обичайния си начин на живот – те ще изпаднат и в сериозна опасност. Защото репресиите срещу „враговете на държавата“ тепърва ще се разгръщат с удвоена енергия. И ще се насочат преди всичко срещу омразната на властите интелигенция, срещу образованите и успешни хора. Но към лошо отива не само техният живот.

Лъжите, от които Русия трябва да се отърси

Вездесъщата война ще почука на вратата и на онези двайсетгодишни войничета, които са извадили късмета да оцелеят в подстъпите на Киев или Харков. Техните нещастни родители живеят в глухи селца и провинциални градове, работят за жалки копейки и хранят една-единствена надежда: че синът им ще има по-добра съдба и ще получи жилище от армията. Част от завръщащите се руски пленници у дома ще се натъкнат на злоба и презрение от страна на съседите, които не са помирисвали барут и не са се крили в окопите от ударите на ракетите „Байрактар“. Тези войници, а и техните родители внезапно ще разберат: официалните лица от стария телевизор в кухнята години наред са ги лъгали най-безочливо. И тези хора в кухнята ще трябва да решат дали искат истината.

Нападението срещу Украйна нанесе най-тежък удар обаче преди всичко на хората, които като латерна повтарят „политиката не ме интересува“, „политиката е мръсна работа“ и „всичките са маскари“. Путиновата авантюра изхвърли всички тези хора вън от зоната им комфорт. Да, част тях сигурно ще се опитат отново да избягат във вътрешна емиграция, ако не и да станат лоялни поради чувството си на безсилие и обида. Други пък ще успеят да заминат в истинска емиграция. Но трети ще се замислят и ще си кажат: „Така повече не може да продължава“.

Дори Путин бързо да напусне сцената, а санкциите постепенно да отпаднат, ще се наложи спешно да бъде демонтирана Путиновата система. Ще трябва да се решава и съдбата на нейните строители и прислужници, ще трябва и да се уреждат конфликтите със съседите. Но за да се случи всичко това, ще бъдем принудени да отговаряме на редица трудни и болезнени въпроси. Как и защо обществото ни открай време е заплетено в безкрайна върволица от войни – студени и горещи? Защо толкова години това общество упорито се самозалъгва?

Ще има ли Русия сили да поиска прошка?

Как веднъж завинаги да се издигне укрепление срещу попълзновенията на диктатурата? Ще намерим ли сили да погледнем в очите украинците и грузинците и да им поискаме прошка?

На 24 февруари руснаците се събудиха в съвсем различна страна, дамгосана за дълги години напред от една несправедлива, завоевателна война. Русия или ще намери у себе си сили да прегърне съвсем нови ценности и ориентири, или пък тихичко се слезе от историческата сцена под ударите на своите комплекси за малоценност, на цинизма и на разкола си. Ще бъдат трудни времена, които ще продължат дълго. Ще продължат дълго - дори и след като видим първия самолет от Париж да се приземява на московското летище „Шереметиево“.