Източноевропейците са свикнали да се примиряват с лошото

ДВ: Главната героиня във Вашия роман "Нула цяло и нещо"* Кристина е самотна млада филоложка, която работи като секретарка в една строителна фирма в Букурещ. Тя страда от факта, че майка ѝ живее и се труди в Испания. Вашата родина Румъния отдавна усеща на свой гръб последиците от емиграцията и изтичането на кадри. Откакто страната се присъедини към ЕС през 2007 година, още повече румънци започнаха да я напускат. Във Вашата последна детска книжка също се спирате на миграцията. Защо се занимавате толкова интензивно с тази тема?

Лавиния Бранище: На главната героиня в романа съм дала "на заем" много неща от моя личен живот. Нейният опит е и мой, защото майка ми работи от 15 години в чужбина.

ДВ: Разкажете повече за времето, когато майка Ви напусна Румъния, за да работи в чужбина.

Лавиния Бранище: Когато майка ми замина за Испания, вече следвах в университета. Много други деца в Румъния обаче остават много малки при бабите и дядовците си. Те са напълно объркани, поради факта, че родителите им работят в чужбина. Но и за мен, въпреки че бях по-голяма, беше много тежко. Както и за моите баба и дядо. Дълго време майка ми живееше нелегално в Испания, без необходимите документи и навремето не можеше да пътува до Румъния. Дори и когато дядо ми се разболя тежко. Когато напусна Румъния, тя не знаеше, че вече никога няма да види баща си. Това беше много болезнено преживяване за цялото семейство. Чак след години майка ми получи необходимите документи и можеше да ни посещава през ваканциите. Веднага след като се дипломирах, аз също се замислих да емигрирам в Испания. Прекарах там една година с чувството, че мястото ми не е нито там, нито тук. Изглеждаше, че съм никъде и не разбирах какво става нито у дома, нито в чуждата страна. Мисля, че у емигрантите, които отдавна живеят далеч от родината си, това чувство постепенно избледнява с времето. Може би те все някога намират своя покой. Но вероятно това чувство оставя следи за цял живот. Чувството, че твоето място не е нито тук, нито там.

ДВ: Какво трябва да се промени в Румъния, за да не емигрират толкова много хора?

Лавиния Бранище: На първо място трябва да се повишат заплатите. Всичко тръгва от там. Когато човек няма финансови проблеми, може да си позволи добро образование, активности в свободното време, повече културни мероприятия. На политическо ниво имаме нужда от хора, които са високо квалифицирани в сферите, в които работят. Те трябва да бъдат интелигентни, компетентни и образовани. Трябва да имат добра воля, визии и дългосрочни стратегии.

ДВ: На литературно четене, организирано от представителството на ЕК в Бон, четохте откъси от новия си роман. На въпроса дали се определяте като европейка, Вие отговорихте, че се възприемате като "източноевропейка". Защо, според Вас, източноевропейците са по-различни от западноевропейците?

Лавиния Бранище: Типични за нас, източноевропейците са един вид скромност и смирение. Ние не очакваме, че може да се случи нещо добро. В хода на по-новата история нещо вътре в нас се пречупи. Най-вече по времето на комунистическата диктатура. Тогава беше убита надеждата за нещо добро. И така тактиката ти за оцеляване се състои в следното: научаваш се някак да се адаптираш към лошото. И това е почти всичко, което предприемаш, за да оцелееш.

ДВ: По време на срещата с германските Ви читатели Вие казахте също, че имате надежда за бъдещето на Румъния.

Лавиния Бранище: Да, защото в Румъния има нови политически партии, в които членуват и много хора с нова енергия - предимно млади хора. Ако политическият ландшафт в Румъния се промени, тогава ще има и надежда за положителни промени. Това обаче изисква време.

ДВ: Още от началото на 2017 година в Румъния започна нова вълна от протести срещу корупцията и срещу сегашното правителство. Провеждат се демонстрации за европейските ценности, на митингите се развяват европейски знамена. През последните години гражданското общество се активизира. Виждате ли в това развитие повод за надежда?

Лавиния Бранище: Да. Защото въниква една нова култура на протеста. Хората разбират, че имат право да изискват обяснения за случващото се, вместо просто да се примиряват с всичко. Хубаво е, че гражданите протестират и усещат, че гласът им се чува. Културата на доброволчеството, доброволната дейност, също е нещо ново за Румъния. Мисля, че бавно се отърсваме от онзи прекален индивидуализъм, който беше наложила комунистическата диктатура. Всеки се опитваше да се спасява поединично. А другите не го интересуваха. Днес ние имаме съзнанието, че живеем в едно общество. И това общество трябва да ни интересува.

*На немски романът на Лавиния Бранище излезе през 2018 под заглавието "Null Komma Irgendwas". На ръмунски то гласи: "Interior zero".