Изгубени, забравени - осъществени в превода

Дебатите за отсъствието/присъствието на българската литература в чужбина са отправна точка в книгата “Битие в превода” от Любка Липчева-Пранджева. В том 13 от авторитетната поредица „Studies on Language and Culture in Central and Eastern Europe” (Студии върху езика и културата в Централна и Източна Европа) авторката представя изследването си върху българската литература на немски език през XIX и XX век. “Битие в превода” е третата й книга, както сочи – на български и на немски език - краткият пояснителен текст на корицата. Самата публикация е на български и е предназначена най-вече за специализирана публика, но със сигурност няма да разочарова и неспециалиста с литературни интереси.

Отворих книгата с любопитство. Не са кой знае колко дори само частичните публикации по тази тема, да не говорим за цялостни изследвания, обхващащи житието на българската книжнина в превод на немски (пък и изобщо на друг) език. Авторката поема риска да навлезе в сравнително малко проучен, а като исторически обхват от време и непроучен досега терен. Тя насочва поглед към преводния пренос в период от близо 130 години – непосилна задача, ако към нея се подхожда откъм хронологията и историографията на преводните текстове. Изборът на Любка Липчева-Пранджева е друг и той й позволява да предложи не линеарен разказ за българската книжнина в немски превод, а критичен оглед на практиките на представянето й в чуждата културна среда.

Антологии и подредби

Къде най-вече могат да се открият модели на съобщаване за онова, което една литература е или смята, че е, и за онова, с което или заради което бива (частично и най-често спорадично) пренесена в друга култура? В литературни антологии и антологийно построени историко-критически прегледи. Изключително сполучлива, според мен, е идеята на авторката да посвети глава от изследването си на това как българите редят “витрината” на собствената си литература и как другите, чуждите преводачи и учени представят и пренареждат тази литература в свой контекст, в своя “витрина”. Така в центъра на вниманието застава въпросът как се съотнасят двете подредби, българската и чуждата, вътрешната и външната.

Българският парадокс

Изложението може на места да обърка несведущия, защото тук се обговарят и успоредяват всъщност разнородни текстове - както по време на възникване (от епохата на Иречек и Ягич до края на XX век), тъй и по вид (оригинални български антологии като “На острова на блажените” от Пенчо Славейков, преводни сбирки като “Долината на розите” на Рода Рода, исторически и критически текстове от български и от немскоезични автори). “Объркването” все пак е вярно. Подходът на авторката не само работи добре за целите на изследването й, а и събужда любопитство към променливата динамика на съотнасянията. Как се виждат българите и как другите в действителност ги виждат, е засегнатият в книгата по-общ, интригуващ аспект на литературното и културното им присъствие в немскоезичния свят. Наред с това са засечени асиметрии в диалога между едната и другата култура, които заострят вниманието към парадокса на българското вписване в чуждия контекст. От една страна, с времето броят на немски антологии на българската литература “лавинообразно нараства”, от друга страна, самата литература остава периферна за чуждия културен свят, тя не успява да се внедри в него като успешен модел на усвояване.

От каква гледна точка, с какви цели, в какъв културно-политически контекст се представя тази литература в немските антологии? Стратегиите на преводния внос са друг важен аспект на културното общуване, разгледан обстойно в раздела “Кодификации на българската литература в немскоезичните антологии”. Понятийният апарат на авторката е точен, но и малко повече от нужното натоварен с научен жаргон. Приятно изненадва, от друга страна, стремежът да се търсят преводими и за несведущия, сиреч разбираеми еквиваленти на “сложното” понятие. Чудесна находка в това отношение е цитираната вече витрина – като образно съответствие за представителна, избрана, моделираща подредба на представянето. Пребиваване – на българската литература в “братската” ГДР в условията на пълна идеологизация и на де факто удавен в нея литературен диалог – е още един пример за добро попадение.

Книгоиздаване и цензура

Особено ценни са наблюденията на авторката върху преводаческата и издателско-рецензентската практика на цензуриран литературен пренос от комунистическа България в тогавашната ГДР. Зад тези наблюдения стои не само огромен, а и пионерски труд. Не ми е известно някой досега да е огледал архивите на немски преводачи, в които са запазени готови за публикуване, но неиздадени преводни произведения на български автори, издателски програми, списъци и преписки, отразяващи конкретните измерения на двойно цензуриран литературен обмен, невъобразимото количество “вътрешни рецензии”, предрешили съдбата на много български книги, които така и не стигат до превод за читателя в “братската” страна. Любка Липчева-Пранджева коментира този масив от свидетелства на тоталитарната култура, като откроява ключови моменти в практиките на контролираното книгоиздаване. Не пропуска да разгледа и едно уникално “отклонение” – случая с превода на романа “Страшният съд” от Блага Димитрова; случай, при който един писател налага волята си над цензурата в двете тоталитарни страни и “парадоксално постига спирането на собствената си книга.”

Материалът, обхванат в този дял от изследването (“Държавният социализъм като културен посредник”), е сам по себе си твърде любопитно четиво. За читателя-свидетел на времето той е и потресаващо четиво. Засичайки и подреждайки фактите, авторката очертава двуличието и безпардонността на една политическа култура, която уж загрижена за културата, всъщност тотално я премазва, свеждайки я до идеологически обслужваща, овластена култура.

Приносен труд

“Битие в превода” е книга, която отворих с любопитство, затворих с нежелание. И книга, която бих препоръчала на всеки, който се интересува от живота на българската книга в чужбина. Какво си мислим, че знаем за този живот, и какво той в действителност е, са две различни неща. И за да не ги объркваме, не е зле да сверим приблизителното си знаене с грижливо проучени, внимателно анализирани и задълбочено осмислени факти, каквито ни предлага книгата “Битие в превода.”

В порядъка на препоръките ще добавя – вече не като похвала, - че е доста проблематично зачисляването на пишещи и публикуващи на немски език автори като Илия Троянов и Димитър Динев в графата “българска литература”. Освен това в издателското каре не открих името на редактора: липсата му осезаемо се чувства на доста места в текста, които понащърбват доброто общо впечатление с несвойствени за българския език форми (думи като “продуциран”), излишно обилие от чуждици и пр. Това са, разбира се, само недоглеждания, плод на известна небрежност. Но пък в следващата си книга, даже и да не случи на редактор, авторката, сигурна съм, ще се погрижи такъв род недоглеждания да не накърняват удоволствието от четенето.

Любка Липчева-Пранджева: Битие в превода, изд. “Ото Загнер”, Мюнхен – Берлин 2010, 329 стр.

Автор: Бисерка Рачева/Редактор: Александър Андреев