И Живков не знаеше кого слушат

Може да звучи невероятно, но дори Тодор Живков не е успял да овладее хората, на които официално е позволявал да подслушват. Владеел е самото МВР, цялата репресивна машина на ДС и армията, имал е тоталната еднолична власт, но с едно съвсем малко нещо не се е справил – не е измислил как да контролира самите подслушвачи. Това става ясно в архива на ДС, който пази в писмен вид паниката на Живковия министър на вътрешните работи Димитър Стоянов:

"Прекалено силни са и правят каквото си искат"

Това казва министър Стоянов през 1986 година, докато говори за подслушвачите. И заключава, че единственият начин да ги овладее, е да им преструктурира отделите, отделенията и управленията. Прави го почти моментално, но проблемът възниква отново няколко месеца по-късно. Тогава министърът отчита, че новата му структура възпроизвежда проблеми, наследени от старата.

Всъщност нито преди Димитър Стоянов, нито след него, нито при комунизма, нито при прехода към демокрация, някой е успявал да реши въпроса с този контрол по ефективен начин. И понеже не е могъл да го реши трайно, е залагал на единственото изпитано средство – да създава несигурност в служителите си, като непрекъснато им променя щатния състав, началника и начина и мястото на отчитане. Структурата, която се е занимавала с подслушване, е била преструктурирана средно на всеки две години.

Съдейки по архива на ДС, проблемът е започнал още в края на 40-те години, когато е установено, че ръководството на МВР възлага на свои служители да проследят определени лица, а след време установява, че не знае в каква степен да им вярва на докладите. Малко по-късно се установява, че не е известно и друго – дали пък агентите, обучени да следят, не започват да използват техническите си средства и за някакви лични цели. Колкото повече телефоните навлизат в българския бит, толкова повече се увеличават проблемите с този контрол. Не е е ясно как да се проконтролират следните два процеса: първо, - дали подслушвачите подслушват само онзи, чието подслушване им е поръчано; и второ - как превръщат в писмен разказ онова, което са чули в слушалките, докато са подслушвали.

Още от 50-те години в ДС е регистриран и още един проблем – че министърът не е единственият, който си дава сметка, че централизираният контрол не е възможен. Този извод е направен от целия среден състав на МВР. В архива това се вижда по следния начин – всяко управление иска да сложи подслушвателите под свой контрол и съответният директор периодично предлага това на министъра. Разузнаването ги иска на свое подчинение, както и контраразузнаването, както и шесто управление.

Резултатите от промените - все плачевни

Резултатът от тази битка по правило е един и същ в продължение на десетилетия – подслушвачите периодично минават под различни шапки, като този процес протича на фона на един и същи вътрешен дебат – дали всяко управление да си има по един малък, но собствен отдел за подслушване, или е по-добре подслушвачите да си образуват отделно голямо управление, което да обслужва дейностите на всички останали. Когато през 80-те години това е направено, резултатът е също толкова плачевен, колкото е бил в предходните години – контрол няма. Или поне няма ефективен такъв.