Защо сирийските бежанци бягат от България?
6 декември 2014От Красимир Янков в София, Казанлък, Дортмунд и Гелнхаузен
Али Наджаф хвърля последен поглед наоколо и стъпва на паважа. Тъмнокафявите му очи внимателно оглеждат сергиите на Женския пазар. Този район на София привлича много имигранти от Близкия изток и Али бързо намира хора, които говорят майчините му езици - кюрдски и арабски.
“Оттук ли карат бежанците за Германия?” – пита Али с принизен глас двама души, които стоят пред магазин за дрехи втора употреба. Те кимват към вратата и той повлича багажа си навътре.
Всичко, което той и близките му притежават, е опаковано в две раници, малък куфар и пазарска чанта. Семейството на Али - майка, брат, две сестри - е сред хилядите сирийци, които, в опит да се спасят от насилието на гражданската война в родината си, са поискали убежище в България и след това са продължили пътя си напред към Европа в търсене на по-добър живот. Историите им разкриват трудностите, през които са преминали, и разминаването между политиките на Европейския Съюз за предоставяне на убежище и реалността. За да опише съдбата им, Балканската мрежа за разследващи репортажи е проследила пътя на семейството на Али и други бежанци с подобна съдба.
Али загубва баща си още като дете. Така сравнително рано той се превръща в глава на семейството, което успява да напусне Сирия с помощта на приятел, превел ги през границата най-напред в Турция, а след това друг трафикант ги изпроводил до българската граница и пътя към Европейския Съюз.
Среща с реалността
Първите впечатления на Али от ЕС не отговарят на очакванията му. България е най-бедната от 28-те страни-членки и изпитва затруднения да се справи с наплива от близо 11 000 души, предимно сирийци. След като подават молба за убежище, Али и семейството му са преместени в бежанския лагер в Харманли – изоставени военни казарми на около 60 км от границата. Тъй като властите се оказват неподготвени, обикновени граждани и благотворителни организации помагат с каквото могат - храна, дрехи и се опитват да подобрят условията в лагера. Пристигането на бежанците обаче води и до подем на ксенофобски чувства в обществото. Предразсъдъците срещу бежанците обаче не са ограничени само до части от българското общество. Те могат да бъдат открити дори и сред най-високите етажи на Държавната агенция за бежанците. Директорът на агенцията Николай Чирпанлиев например изрази съмнение относно това дали сирийците говорят истината за условията в лагерите. “Известно е, че арабите имат склонност към лъжата. Това е част от техния етнос. Те просто така си живеят,” казва директорът.
След неговото назначение персоналът на агенцията е удвоен, лагерите са повишили капацитета си, а стандартите за настаняване са изравнени с международните. България обаче още няма програма, с която да помага за интеграцията на бежанците в обществото. Ако въобще се окаже, че има нужда от такава. Защото, както признава самият Чирпанлиев: "...всички бежанци предпочитат да се заселват в страните от Западна Европа, а не в България. И въобще на Балканите и просто сме един транзитен център, през който те минават”.
Дестинация - Германия
Това важи с пълна сила и за Али и семейството му: “Искам да отида в Германия, защото там предлагат издръжка и плащат за образованието ти. Искам да завърша следването си и след това да доведа своята любима от Сирия, за да направя с нея семейство,” е разказал той на Балканската мрежа за разследващи репортажи още докато е в Казанлък в очакване да получи български документ, за да може да тръгне. Правилата на ЕС обаче са създадени, за да ограничават получилите убежище в една страна-членка да се местят в друга. Хората като Али, които получават статута на бежанци в България, би трябвало да останат да живеят в България. Али обаче е взел твърдо решение да стигне до Германия и да поиска убежище и там.
Три дни след пристигането си в Германия, Али е настанен във временен бежански лагер в Дортмунд, след което е прехвърлен в малкия град Aйзенхютенщадт в Източна Германия. Там ще бъдат проведени интервютата по молбата му за убежище. Али първо има намерение да каже, че е дал отпечатъците си в България, но така и не е получил документи. По-късно обаче размисля и решава да признае, че е изхвърлил българските си документи на магистралата. “Искам политическо убежище, така че ще бъда честен,” казва той.
Добри намерения
Аиша Хаджар и съпругът ѝ Фарид, които идват от разрушената търговска столица на Сирия Алепо, също са разчитали на истината, но това не им е помогнало особено. Те и трите им деца – момче на 12, тийнейджърка и още една дъщеря на 21, също са минали през България малко преди Али - по същия път. Накрая се озовават в живописното градче Гелнхаузен край Франкфурт, където откриват един много по-различен живот от този в България, където са получавали по 65 лв. на месец от държавата. Германските власти са предоставили на семейството апартамент с две спални в сграда, в която са настанени и други бежанци. Държавата плаща наема и им предоставя общо 1 100 евро на месец за храна и други разходи.
Молбата на семейството за убежище обаче е отхвърлена от германските власти, тъй като то вече е получило такова в България. “Сега биха могли да ни върнат в България във всеки един момент,” казва Аиша в кухнята на апартаментa им, кършейки пръсти. В действителност обаче хората често успяват да избегнат връщането в страните, където най-напред са поискали убежище. През първата половина на тази година в Гелнхаузен са отхвърлени между 200 и 300 молби за убежище. На повечето е казано да се върнат в Италия. Според местен чиновник обаче само един от тях е върнат в действителност.
Според министерството на вътрешните работи на Германия, през миналата година страната е върнала сирийци в България само в седем случая - по силата на Дъблинския регламент на ЕС, който засяга поискалите убежище в една, а после преселили се в друга страна от общността бежанци. Тази мярка не се прилага много често по законови, бюрократични и политически причини, твърдят експерти по миграцията.
Няма връщане назад
Хора като Али и Аиша са в друга категория – те вече са получили убежище в една държава от ЕС и имат право да пребивават в друга до три месеца като туристи. След изтичането на този срок Германия би могла да ги изпрати обратно в България. Те обаче на свой ред могат да предприемат законови стъпки за да избегнат това и да претендират, че се нарушават човешките им права. Така че семейства като тези на Али и Айша в крайна сметка живеят в несигурност, и със стреса и тъгата да са бежанци далеч от родината. След месец в Айзенхютенщадт, Али е впечатлен от уважението, с което се отнасят към него германските власти, но казва, че чувства хората по-студени отколкото у дома. Той е решил да отложи плановете си да учи и страда за приятелката си.
“Искам да получа убежище и да си намеря прилична работа, така че да мога да я доведа тук и да се оженим. Тогава мога да завърша следването си,” пише той във Facebook. Но едно нещо не се е променило – твърдото му решение да остане в Германия, дори и молбата му за убежище да бъде отхвърлена. “Това е краят на пътя,” убеден е той. “Няма да се върна.”
*Тази статия е изработена в рамките на журналистическо разследване за Балканската стипендия за отлични постижения в журналистиката, осъществена от Балканската мрежа за разследващи репортажи (BIRN) с подкрепата на фондация ЕРСТЕ и Отворено общество.