Защо се държим така с македонците?

Кабинетът на Борисов направи необясним негативен завой в отношението към Македония, а сега се оказа, че президентът подкрепя този завой, пише Татяна Ваксберг в коментара си. Ето аргументите й:

В интервю за БНР отпреди няколко дни президентът Плевнелиев каза, че България и Македония „трябва да подпишат договор за добросъседство“. Този възпитан израз маскира ултиматума, който София изненадващо отправи към Скопие през декември 2012-та. Тогава кабинетът постави три условия на Македония, за да продължи да подкрепя усилието на страната да започне преговори за членство в ЕС.

Да си спомним за 1992-ра

До декември тази подкрепа не беше разменна монета. Напротив, кабинетът на Бойко Борисов следваше политиката на всички предишни правителства, която беше формирана с висока вътрешнополитическа цена през 1992-ра. Тогава кабинетът на Филип Димитров взе историческото решение да признае Македония за независима държава. Години по-късно архивите на бивша Югославия потвърдиха онова, което по-рано беше смятано за някаква оптимистична хипотеза - с признаването на Македония България не само е приложила правото на самоопределение и не само е дала тласък на целия международен процес, но и е избегнала риска да влезе пряко или косвено в югославските войни.

Онова, което днес е забравено, е цената на това усилие. И не става дума само за това, че накрая правителството на Димитров беше свалено от власт включително и заради политиката му спрямо Македония. Решението на тогавашното правителство беше взето във враждебната среда на националистически медии, политици и граждани. Пресата заявяваше съвсем открито, че Македония е открадната българска собственост, а водещият всекидневник „24 часа” нарече премиера „некадърник“, „продажник“ и какво ли още не.

Днес не помним езика и агресията на онези години тъкмо заради това трудно за времето си решение. 1992 година беше период, в който България избра по-разумния път от двата възможни: дали да се хареса на публиката, отхвърляйки правото на Македония да съществува, или да загуби доверието на публиката в името на едно политическо бъдеще, върху което миналото няма власт.

Изкушението

Изборът на втората опция се превърна в единствения разпознаваем елемент на инак безличната българска външна политика. През 1999 г. премиерите на двете страни Иван Костов и Любчо Георгиевски подписаха и съвместна декларация, включваща ангажимента за добросъседски отношения. Нито социалистическо, нито монархическо правителство посегна на този избор през изтеклите 20 години, макар че през цялото време политиците се изкушаваха да последват националистическия пример на съседна Гърция.

Кабинетът „Борисов” обаче го стори, прилагайки вътрешнополитическия популизъм и във външната политика. Заваляха намеци за неправилното отношение на Скопие към историята и нескрити предупреждения, че ако Македония не промени позицията си, няма да види подкрепа в Брюксел.

Това, че всеки популизъм е предизборно обясним, е слаба утеха. По-сериозното е, че тези изблици увреждат дълготрайно отношенията ни с Македония. Да не забравяме и факта, че заплахи, закани и ултиматуми по исторически въпроси обикновено водят до онези катаклизми, които правителството от 1992-ра буквално насила не допусна.

Потъналите думи

Вместо да отхвърли ултимативния тон на премиера и на външния министър Младенов, президентът Плевнелиев изненадващо подкрепи завоя в отношението към Македония: "Ние се учудваме от позицията на македонската страна, изразена в лицето на техния министър на външните работи, който заяви, че нямало нужда от такъв договор [за добросъседство]. Ние казваме, че има нужда от такъв договор. /.../ Договор за добросъседство трябва да има и ще има /.../", каза Плевнелиев.

Изказването му за Македония потъна някъде между очакваните от него оценки за скандала с подслушванията. То почти не беше цитирано. Нищо че политиката към Македония, наред с подслушването, се очертава като един от основните и дълготрайни удари, нанесени на България от ГЕРБ.

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Д. Попова-Витцел