Защо източноевропеецът е ксенофоб?
16 март 2016Дойче Веле: Професор Рот, в една своя статия Вие пишете, че ксенофобията в Източна Европа печели все повече терен. Как си обяснявате тази тенденция?
Юлиана Рот: Най-напред трябва да кажа, че конструкцията "Източна Европа" има дълга история. Тя възниква в западната част на Европа през 18-ти век и от самото начало внушава, че източната част на континента е "различна", "чужда", "опасна", често пъти и "изостанала". Тези обозначавания не са се променили особено и до днес. А името "Източна Европа" продължава да се използва в западната част на континента - въпреки неговата мъглявост. Всъщност обществата, които влизат под тази шапка, нямат много общо помежду си. Те са с различни религии, различни езици, различни традиции и различни култури. Общото помежду им датира сравнително отскоро: това е най-вече "усмирителната риза" на съветската система и произлизащите от нея политически и мисловни последици. Тъй че аз ще използвам понятието "Източна Европа" единствено в този исторически контекст. Една от последиците, които имам предвид, е тъкмо ксенофобията. Според мен тя е тясно свързана със съветските времена. Онези общества бяха изолирани от външния свят, там погледът беше насочен единствено навътре, към собствените дела. След политическата промяна настъпи процес на дълбоки културни изменения и хората трябваше да вложат повечето свои енергии в битката с делника, така че не им оставаше време да разширяват хоризонта си и да се превръщат повече в граждани. Покрай последните сътресения в ЕС темата за ксенофобията в Източна Европа изведнъж привлече вниманието, а стереотипите, които споменах по-горе, бяха радостно възродени. В същото време ние ставаме свидетели на надигаща се ксенофобия в цяла Европа, тъй че за каква източноевропейска специфика говорим? Страхът от Чуждото е нещо съвсем човешко. Това е субективна реакция на непознатото, неочакваното, заплашителното.
Независимо от факта обаче, че страхът от Чуждото и съпротивата срещу него са част от човешката психика и са разпространени по цял свят, различните общества се отнасят към тези явления по различен начин. Казано най-общо: в "старите" европейски демокрации ксенофобията се смята за нещо лошо и хората гледат да я държат под контрол. В "новите" демокрации обаче този феномен никога досега не е бил под политически или обществен контрол. Опитвам се да следя дискусията около бежанците в източноевропейските медии и съм направо шокирана от лекотата, с която там се обругават бежанците. Езикът на мнозина политици и коментатори, но същото така и на "човека от улицата" сякаш задължително е остро ксенофобски.
Дойче Веле: Дали причината е само в бежанците и в страховете на хората в Средна и Източна Европа? Или виждате и още някакви исторически причини?
Юлиана Рот: Бежанците са катализатор, те активират едни по-стари травми. Както казах, по комунистическо време тези общества бяха изключително неподвижни, почти не поддържаха контакт с външния свят, включително и с така наречените "братски народи". На хората им беше забранено да общуват дори с чуждестранните студенти от Африка и Латинска Америка. Да мислиш с поглед отвъд собствената паница, отвъд границите – това беше нещо непознато. Дълбоките промени след разпадането на съветската система внесоха много несигурност във всички житейски области. В търсене на себе си, на някаква нова идентичност, хората започнаха да прокарват граници, да се делят на "ние и другите". В Балтийските държави – да се разграничават от руснаците, в Словакия – от унгарците, в Румъния - от ромите и т.н. Сред мнозинството винаги е съществувал латентен национализъм, но покрай бежанския поток в момента той особено се задълбочава и активизира.
Дойче Веле: Ксенофобия, расизъм, десен радикализъм, национализъм – кое е доминиращото, как се смесват тези различни компоненти?
Юлиана Рот: Става дума за съвсем различни феномени. Ксенофобията и нейната ескалация до расизъм имат социално-психологически корени, докато национализмът и десният радикализъм са техните политически следствия. В дъното на всичко, според мен, е нарастващата несигурност, която изпитват в живота си хората в Източна Европа. С цялото ми разбиране към тежкото им положение трябва все пак да кажа, че в днешния свят на глобализация и планетарна омреженост подобни нагласи и тяхното политическо огласяване са неприемливи.
Дойче Веле: В тези общества, които – както казвате – нямат опит в общуването с чужденци, пък и не могат да се похвалят с особено дълга демократична традиция, днес сякаш традиционализмът и патернализмът доминират над либералните нагласи. Играе ли тази тенденция някаква роля?
Юлиана Рот: Не съм съгласна с начина, по който формулирате въпроса си. Той съдържа определена оценка. Излиза, че западните обществени модели – демокрацията и либерализмът – са по определение положителни, докато на "Изтока" се приписват по-несимпатични ценности като традиционализма, семействеността и патриархализма. Живеем във времена, в които еднозначността на подобни класификации вече е поразклатена. Глобализацията промени много неща в обществените редове – и най-вече ни показа, че черно-белите сравнения не са особено продуктивни. Струва ми се, че – когато става дума за постсоциалистическа Източна Европа – западната гледна точка често пъти робува на остарели парадигми. Ето един аргумент срещу Вашето предположение: за разлика от Германия, всички източноевропейски общества имат исторически опит в съжителството с чужденци. В своята история тези страни са принадлежали към големи държавни образувания – към Руската, към Османската или към Хабсбургската империя. В онези империи – за разлика от възникналите по-късно национални държави – е имало такова огромно разнообразие от различни култури, традиции, езици и религии, каквото днес почти не можем да си представим. Разбира се, това многообразие е било управлявано по начин, който днес не ни харесва – от горе надолу, йерархично, с определени правила за етническото съжителство. Все неща, които не отговарят на днешните ни представи за интеграция.
Дойче Веле: Как оценявате действията и бездействията на политиците от тези страни по отношение на бежанците?
Юлиана Рот: Източноевропейските политици се намират в нещо като сандвич. От една страна са длъжни да се съобразяват с настроенията на своите избиратели, които категорично отхвърлят чужденците. Освен това трябва да опазват и своите вътрешнополитически съюзи. От друга страна обаче са принудени да се придържат към общите решения на ЕС. По въпроса за бежанците в момента виждаме как националното и европейското постепенно се раздалечават. Оформят се три различни позиции: открита конфронтация с европейските предписания, мъгляви и неопределени нагласи или пък чисто лицемерие. Общото и за трите позиции обаче е нежеланието да се приеме диктата на Брюксел.
Юлиана Рот е родена в България. Тя е професор по междукултурна комуникация в мюнхенския университет "Лудвиг Максимилиан". Завършила е славистика и източноевропейска история, а сегашната ѝ изследователска дейност е посветена на социалните процеси в Източна и Югоизточна Европа след политическата промяна.