Защо ви дразни моята забрадка?

"Знаеш ли, Кюбра, за мен ти не си германка" - това ми заяви Мануел в едно кафене, докато обсъждахме живота в Германия. С Мануел всъщност се разбираме добре, заедно сме следвали политология. "Защо мислиш така?" - питам го аз. "Ами защото носиш забрадка" - отвръща ми той. Аз се изсмивам и правя опит да му обясня, че това, което казва, е пълен абсурд. Само заради едната забрадка не мога да съм германка?! "А важи ли това и за био-германците, които са приели исляма?" - питам по-нататък. "Био-германци" наричат на шега онези, чиито прадеди са родом от Швебиш Гмюнд или Бад Залцуфлен да речем, за разлика от онези, чийто род е от Измир или Анкара. "Но това е нещо съвсем различно, не можеш да сравняваш едното с другото", казва Мануел, а останалите ни приятели в кафенето кимат одобрително. Изведнъж осъзнавам, че Мануел е изговорил една истина, която преди това никой не се е осмелявал да изрече на глас: в техните очи аз никога не съм била част от Германия. Усмихвам се и млъквам, но вътре в мен бушува буря.

Най-обиден е прикритият расизъм

Всъщност, на расизъм се натъквам постоянно. А такива като мен има много: докато някои осъзнават университета като оазис на свободата, като място, където предразсъдъци няма, мнозина други - чернокожи, забулени, хора от религиозните малцинства - ми разказват за своя сблъсък с расизма. Разправят ми за доценти, които отказват да ги забележат и да им дадат думата. Разказват ми и за университетски дискусии по повод расистките тези на Тило Сарацин, на които преподавателят обобщава дебата с думите: "Вярно, че при Сарацин има някои крайни изречения, но, хм... като цяло всъщност си е прав".

Вероятно щях да се примиря с тази ситуация, ако по време на двата семестъра, кото прекарах в Лондон, не бях видяла, че нещата могат да изглеждат и другояче. Тамошният ми професор още в първата лекция по политология ни представи тезите на Едуард Саид - един от ранните критици на академичния расизъм. Лондонският професор недвусмислено ни заяви, че расизъм, естествено, има и в университетските среди. Широко разпространеното мнение, че расизмът и останалите механизми на сегрегация са проблем на по-низшите съсловия, е всъщност напълно погрешно. Расизмът е проблем на цялото общество. Висшистите обаче умеят да прикриват убежденията си зад сложни дефиниции и тези. Но тъкмо прикритият расизъм е този, от който най-силно боли. Неизреченото, погледите, нееднозначните реплики, неуловимото.

Щом носи забрадка, значи е чистачка...

Всеки път се учудвам колко чувствително реагират мнозина висшисти, когато им се обърне внимание върху факта, че се държат расистки или сексистки. Подобни критики очевидно дразнят егото им - защото разклащат убеждението им, че не са подвластни на предразсъдъци. Само че няма човек, който да е наистина свободен от предразсъдъци - и тъкмо студентите, висшистите и учените би трябвало да се вгледат по-критично в своите думи и дела.

В лондонския университет, в който бях, това наистина функционираше - там имаше и самокритика, и многообразие. Председателят на Сдружението на хомосексуалните студенти беше мюсюлманин. Ръководителката на палестинската група беше израелка. Няколко от секретарките носеха индийско сари. Доцентки се явяваха на лекция със забрадка, а един референт беше с будистко монашеско облекло. Затова пък при завръщането ми в Германия станах свидетелка на следната показателна случка: моя приятелка, студентка по медицина, която носи забрадка, влезе в една от залите на Кьолнския университет. Професорът, който изнасяше лекция, я погледна и й каза: "Стаичката на чистачките се намира в края на коридора". На което моята приятелка отвърна: "О, а пък аз си помислих, че Вие сте домакинът".

АГ, ДПА, ДЦ, КГ, Б. Узунова, Редактор: Д. Попова-Витцел