Забравеният народ – историята на едно бягство

Който е бил там го помни цял живот: в една тиха лятна вечер през август 1917 г. жителите на малкия черноморски град Орду в днешна Турция са стреснати от топовни гърмежи. Тесните улички на гръцкия квартал се изпълват с дим. Военни кораби са доближили брега и са открили огън към сушата. Хората панически се разбягват.

Били са руски военни кораби. По онова време Русия воюва срещу Османската империя и е започнала да притиска турците от североизток. Русия се смята за закрилник на християнските малцинства, но османлиите приемат, че християните сътрудничат на врага. Под такъв предлог през 1915 г. цялото арменско население по Черноморското крайбрежие е депортирано и избито. Включително в Орду. Опразнените къщи на арменците са предупредителен сигнал към гърците, че те ще са следващите жертви. Страхът, че ще заплатят с живота си за нападението на руския военен флот, кара в онзи августовски ден близо 2 500 гърци от Орду да потърсят спасение на руските кораби.

Светът узнава за руското нападение едва месеци по-късно, както и за последвалата го евакуация на гръцкото малцинство. "През април 1918 г. за това съобщава "Ню Йорк таймс", като цитира разказите на жители на Орду, добрали се до Бруклин.

"Понтийци" - така наричат себе си потомците на гръцките християни, които са населявали историческия регион Понтос, т.е. днешното черноморско крайбрежие на Турция. Онези понтийски гърци, които се качват през август 1917 на руските кораби, никога повече не виждат родното си място. Тяхната дълга и мъчителна одисея е предопределена от Лозанския мирен договор от 1923 г., по силата на който 1,2 млн. гърци са прокудени от територията на новооснованата турска държава и насилствено заселени в Гърция. По силата на същия договор, 400 хиляди мюсюлмани, живеещи в Гърция, са изселени в Турция.

Геноцид над понтийските гърци

Онези гърци, които в онзи августовски ден не успяват да избягат на руските кораби, няколко седмици по-късно са депортирани. В своята хроника за Орду гръцкият автор Йоаким Салтсис разказва, че през есента на 1917 г. близо 3 500 гърци от Орду били заставени да прекосят понтийската планина, за да стигнат до отдалечения на 200 км лагер във вътрешността на страната. Една трета от тях обаче не преживяват прехода - загиват по пътя от изтощение и болести.

Това е началото на геноцида над понтийските гърци, както го наричат историците. Все повече гърци от крайбрежните градове биват депортирани и изпращани в лагери, нередовни войски нападат селата и избиват населението им. На 19 октомври 1917 г. американският вестник "Линкълн дейли стар" пише: "Турци колят гръцки християни".

Турското правителство и днес отрича систематичното унищожение на арменци, гърци и други християни. Резолюцията на германския Бундестаг от 2016 г. признава извършването на геноцид над 1,5 млн. арменци, само че в нея не се споменава изрично за избитите, според оценките, 350 хиляди понтийски гърци. Говори се само за "представители на други християнски народностни групи".

1,6 млн. души без родина

Много от оцелелите гърци отсядат в Константинопол, днешен Истанбул, и се надяват да се върнат по родните си места. Само че тъкмо тяхната "родна нация" ги предава - гръцкият държавник Венизелос си мечтае за Велика Гърция със столица Константинопол. През 1919 г., когато Османската империя капитулира, Гърция предприема контраофанзива: със съгласието на западните сили гръцката армия напредва към Анкара, където е седалището на Кемал Ататюрк. Но е разбита. Изтегляйки се, гръцките войски изравняват със земята турски села и избиват мюсюлманското население. Войната завършва с навлизането на турците в Смирна на Егейското крайбрежие - днешен Измир.

Лозанският мирен договор подпечатва споразумението, което оставя 1,6 милиона души без родина. Сред тях е и семейството на потомъка на понтийски гърци Мирко Хайнеман, който във "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" разказва трагичната съдба на своите прокудени събратя.