Германските военнопленници в Югославия
8 май 2017През 1942 година 17-годишният Антон Дернбах е мобилизиран във Вермахта. Като радист във флота, той служи първо в Норвегия. През февруари 1944 е прехвърлен в италианския град Триест на границата с Югославия. "Тук войната почти не се усещаше. Климатът бе мек, а изгледът към пристанището на Триест – просто прекрасен ", спомня си той.
"И изведнъж настъпи тишина"
Тази идилия продължава до май 1945 година, когато се разнасят всевъзможни слухове – включително и за наближаването на партизаните. "После оръжията изведнъж замлъкнаха и настъпи пълна тишина. Войната беше свършила. Адолф беше мъртъв", спомня си Антон Дернбах.
На 3 май 1945 година югославската армия навлиза в Триест, а Антон Дернбах, заедно с хиляди други германски войници, е взет в плен. "Тогава за първи път видях партизани. Личеше си, че са бедни момчета - оръжията им бяха вързани с връв, вместо с ремък, дрехите им бяха изпокъсани", казва той. „Германските войници, за разлика от тях, бяха добре оборудвани, раниците ни бяха пълни, дрехите ни – здрави и топли. И тогава партизаните ни прибраха всичко, та нали те самите нямаха нищо”, казва Дернбах.
Много от германските войници тогава се страхуват да не бъдат откарани в Сибир, но руските войски по онова време са твърде далеч от Адриатическо море. Антон Дернбах остава в плен при партизаните и така започва продължителната му одисея в една разрушена от войната страна. В малкото градче Върховине има трудов лагер. Германските военнопленници ремонтират пътищата в околността. "Беше тежко време. Работехме много, а имаше твърде малко храна. Хигиената беше ужасна - навсякъде пъплеха въшки, много от нас се разболяха от тиф, някои умряха. В същото време преживявахме и моменти на човешко отношение към нас. Хърватските селянки ни подхвърляха по някой къшей хляб като минаваха покрай лагера. И то през 1945! А тогава омразата към нас беше огромна - нали ние бяхме виновни за всичко", споделя Дернбах.
Опасните дни
Няма точни цифри колко германски военнопленници е имало в Югославия в края на войната. Белградският историк Боян Димитриевич говори за 110. 000 германски пленници, останали живи в първите дни след края на войната. Между 3 и 25 май 1945 на много места в Югославия са извършени масови разстрели на германски войници – най-застрашени от разстрел са били онези, които са били в частите на SS. По-късно много войници умират от тиф и други епидемии в пленническите лагери, така че броят им намалява до 90. 000.
Антон Дернбах оцелява, независимо че прекарва тежка болест. Когато го прехвърлят в Земун, силите му са докрай отслабени от коремния тиф. „Като слязох на перона в Земун, припаднах. След като се съвзех видях, че около мен стоят югославски партизани и няколко германски военни лекари. В това беше големият ми късмет”, казва той. След като оздравял, бил прехвърлен заедно с други германски военнопленници в малко градче в Южна Сърбия – там той остава три години, чак до завръщането си в родния му град Майнц.
"Във Вуче научих и малко сръбски. Най-първо научих псувните. В началото местните хора ни мразеха много. Викаха ни "шваби"- което за тях беше нещо крайно ругателно. По-късно настъпиха по-добри времена и от "шваби" се превърнахме в "германци". Вечер често слушахме как партизаните пеят песни край лагерния огън – „Друже Тито, ой друже Тито” - тази песен просто се е запечатала в съзнанието ми”, казва Дернбах с усмивка.
„Рисувал съм и Тито, и Сталин”
Повечето германски военнопленници първоначално помагат при възстановяването на пътищата. Постепенно обаче югославяните осъзнават, че могат да ги ползват и като занаятчии, инженери, шофьори и т.н. Те забелязват и дарбата на Антон Дернбах да рисува. Затова му възлагат в свободното от работа време да прави илюстрации за лагерния вестник. В текстилната фабрика в Лесковец също научават, че в пленническия лагер има талантлив художник.
"Един ден в лагера пристигнаха директорите на фабриката. Наближаваше 1 май и ме попитаха дали мога да изрисувам една платформа за предстоящата манифестация. Съгласих се. После изобразих целия процес по тъкането - от преждата до готовия плат”. Неговите рисунки били харесани и от този момент нататък за Антон Дернбах се променя почти всичко. „Вместо на улицата, започнах да работя в една стая. Задачата ми беше да рисувам плакати и всевъзможни пропагандни материали. Рисувал съм портрети на Тито и Сталин. Рисувал съм какво ли не. Ако ми бяха наредили, щях да нарисувам и Хитлер", казва Дернбах.
Почти нормален живот
Постепенно животът на военнопленниците започва да се подобрява. Всички получават официални документи, а по-късно и по малко пари за труда си. От есента на 1946 година военнопленниците започват да получават писма и пакети от родината.
"Германските военнопленници сравнително бързо получават всички права по Женевската конвенция. Нещо повече. Дадени са им били официални документи, работното им време е било регламентирано, имали са и известна свобода на придвижване. Властите в Югославия са ги третирали не толкова като класически военнопленници, колкото като работна ръка”, казва историкът Боян Димитриевич.
Постепенно германските военнопленници завързват контакти с местното население. Събират се заедно по сватби, пият ракия и пеят партизански песни. След 1019 дена в плен, в края на 1948 година Антон Дернбах се завръща в родния Майнц. И до ден днешен той не е посещавал местата, където някога е бил пленник. Но спомените често изплуват в съзнанието му. "Понякога в леглото си говоря сам на сръбски. Задавам си въпроси и сам си отговарям, макар и да знам, че не владея граматиката както трябва. Но пък има ли това някакво значение?”, казва той.