ЕС от една крайност в друга

В Хърватия европейската еуфория липсваше дори и преди присъединяването, а година по-късно е още по-малко. Причините са очевидни: членството не доведе до икономически и инвестиционен подем, нито до повече заетост - в известно отношение страната е дори в по-лошо състояние от преди. Безработицата е колкото в най-закъсалите държави като Гърция и Испания, рецесията продължава вече пет години, а правителството така и не може да се справи с бюджетния дефицит. За разлика от Полша или Словения, където чуждите инвестиции скочиха след присъединяването им към общносттап рез 2004 година, в Хърватия подобно нещо нямаше. Нещо повече - чуждите инвестиции дори намаляха, защото корупцията, бюрокрацията и тромавият трудов пазар отблъснаха предприемачите. Европейското членство всъщност не е чудотворно средство, което с един замах да подобрява всички проблеми. Неблагоприятно се отрази и отпадналата безмитна търговия, която Хърватия поддържаше с останалите държави от бивша Югославия. на всичкото отгоре вносът на стоки от Европейския съюз е сериозна конкуренция за хърватските продукти.

Хърватия се присъедини в неподходящ момент

Това не означава, че за Хърватия щеше да е по-добре да остане извън Европейския съюз. Страната просто имаше малшанса да се присъедини към ЕС ненавреме. По време на голямата вълна на разширяването на общността през 2004, когато бяха приети 10 държави наведнъж, на Запад, а и на Изток, цареше радостно опиянение. Всички се радваха, че Европа е преодоляла десетилетното си разделение. Затова и никой не се вглеждаше твърде внимателно в това, дали присъединяващите се страни наистина изпълняват политическите и икономически условия за членството. Недостатъците на този подход обаче се видяха доста ясно най-вече след приемането на България и Румъния през 2007 година. И до днес някои западни правителства отправят към двете държави остри обвинения за наличието на корупция и правни дефицити.

Толкова по-обстойна бе проверката, на която бе подложена Хърватия. По същото време Европа изпадна във финансова и дългова криза. Държави като Гърция, Португалия или Ирландия трябваше да бъдат спасявани от фалит. Европейският съюз се оказа на ръба на пропастта, а най-богатите и стабилни страни на Север изгубиха всякакво желание да се обвързват с нови проблемни случаи.

Присъединяването като фактор за стабилност

Така настроенията се промениха радикално. След Хърватия вратата на ЕС задълго ще остане затворена, бе казано негласно. Хората в останалите части от бивша Югославия вече усещат това. Но носталгията по старите времена на бивша Югославия едва ли е уместна. При всички положения глобализацията ще ускори болезнените структурни промени в тези страни и ще ги принуди да увеличат конкурентоспособността си. Но и онези, които сега апелират за плътно и окончателно затваряне на вратите на ЕС за нови членове, си представят нещата прекалено елементарно.

От икономическа гледна точка Европейският съюз не се нуждае от държави като Сърбия, Албания или Македония - чисто икономически те задълго ще бъдат по-скоро в тежест, отколкото от полза. Но в политически план общността трябва да е заинтересувана от трайното умиротворяване и стабилизация на бивша Югославия. Проблемите около Сърбия и Косово, например, не биха могли да бъдат решени без присъединителната перспектива. Процесът на присъединяването им може да трае дълго, но хората в тези държави трябва да имат конкретна надежда, че усилията им няма да са напразни.

Балканите са нещо по-различно от Турция или Украйна

По точните географски граници на Европейския съюз все още се водят спорове. Може също да се спори и по това, дали Турция е част от Европа в културно отношение - преговорите с нея се водят вяло и нечестно от години, макар че мнозинството от европейците е против, а Турция от години насам се отдалечава от европейските ценности. Може да се спори и дали Украйна или Грузия един ден биха могли да станат пълноправни членки или цената на трайната вражда с Русия ще се окаже твърде висока.

Само че Балканите са нещо съвсем различно. Този регион непременно би трябвало да получи ясна перспектива за прием в ЕС. Става дума за територии, които са твърде централни за общността, поради което ЕС не може да си позволи да ги изостави на произвола на съдбата. Подобно нещо би ги превърнало в постоянно възпламеняващо се буре с барут. Разбира се, даването на европейска перспектива е нещо, което не може и не бива да се налага срещу волята на хората. Но отрезвяването и от двете страни може дори да помогне: в страните-кандидатки вече се гледа по-реалистично на членството в ЕС, а и в старите страни-членки на общността понякога също има нужда от повече реализъм. Защото нито еуфорията, нито категоричното отрицание са неща, които водят общността напред. Без да изпада от едната крайност в другата, тя се нуждае от разумната "златна" среда.