Ердоган си отмъщава на европейците

Ердоган играе вабанк. И вчера продължи с абсурдните обвинения срещу Холандия. Той очевидно е готов на всичко, за да спечели референдума и да концентрира цялата власт в ръцете си. Ескалирайки напрежението, турският президент разчита на националистическото опиянение, обзело много турци, което може да се обобщи така: „Ние сме велика нация и никой не може да ни казва какво да правим – нито НАТО, нито Европа.”

В същото време и на холандския премиер Марк Рюте тази ескалация му идва като по поръчка за днешните избори, защото – демонстрирайки твърдост – той подкопава позициите на главния си опонент Геерт Вилдерс, който се бори срещу плашилото, наречено „ислямизиране на Европа”.

Опасна игра

С други думи: напрежението се помпа от предизборни съображения, а това е крайно опасно. Не случайно и Германия, и НАТО, и ЕС се опитват да снижат градуса на емоциите, защото ако лавината от нападки и контранападки, от дипломатически санкции и контрасанкции продължи да се свлича, тя скоро ще помете всички мостове между Турция и Запада. За съжаление, опитите за деескалация досега са твърде анемични. Неколцина европейски политици, като австрийският канцлер Кристиян Керн и заместник-председателят на Европарламента Александър фон Ламбсдорф, настояват за обща позиция на държавите от ЕС, но това досега си остават гласове в пустиня. Ангела Меркел все още не е заела позиция, макар че обяви солидарността си с Холандия.

Ако Евросъюзът с обща позиция реши да бъдат забранени предизборните изяви на турски политици, Ердоган ще набере още по-всепомитащ гняв и всъщност ще бъде улеснен в плановете си. Да не говорим, че такъв ход налива вода в мелницата и на европейските популисти, които радостно ще плеснат с ръце и ще възкликнат: „Ето, ние откога ви казваме!”

Разбира се, ако положението се влоши и Турция тръгне да налага сериозни санкции на Холандия, общите мерки на ЕС ще станат неизбежни. А в подмолите на целия скандал се крие и още един проблем: сериозната опасност от все по-честото инструментализиране на хората от турски произход в Европа. В Германия, Холандия и Австрия има сериозни – да ги наречем така – „турски малцинства”, а историческият опит (включително и пресният от Украйна) показва, че такива малцинства могат да се превърнат в крайно опасна маша в ръцете на държавата-майка – в случая Турция.

Стари сметки за уреждане

Самият Ердоган добре знае колко нестабилен и разединен е в момента ЕС и вярва, че може да си разиграва коня както иска. Неговото политическо мислене е оковано в едни архаични представи за нация, чест и достойнство, силен вожд и покорно население, които са крайно неуместни в днешния сложен свят, където се балансират интереси. Ердоган е смъртно обиден, че ЕС навремето замрази преговорите за членство на Турция - и сега си отмъщава.

Неговият бяс срещу Европа влиза в много лош синхрон не само с кризата в ЕС, но и с очевидните опити на двама големи геополитически играчи да отслабят, ако не и да съсипят изцяло общността на европейците. Защото с просто око се вижда, че руският президент Владимир Путин води идеологическа, политическа и хибридна война срещу ЕС, а мотивацията му е сходна с тази на Ердоган: обида и раздразнение. От другата страна на Атлантика Доналд Тръмп също не желае силен ЕС - главно поради търговско-икономически причини.

Ще се скара ли и с НАТО?

Притисната от три страни, Европа в момента сякаш може да разчита единствено на НАТО. Само Алиансът сякаш е в състояние да послужи като шарнир и да обедини под шапката си общите интереси на европейците както със САЩ, така и с Турция. Стига, разбира се, Ердоган да не направи и последната, този път самоубийствена крачка: да се скара и с НАТО.