Потресаващо е да слушаш изцепките на турския президент. "Знай си мястото" и "Че кой си ти да говориш с президента на Турция? По-добре говори с външния ми министър", избухна преди няколко дни Ердоган по адрес на германския външен министър Зигмар Габриел.
Десетки хиляди германци, родени през 1960-те и 1970-те години, приемат подобни изявления не без известна носталгична насмешка. Турският президент не може да не им напомня за строгия даскал, който ги е карал да зубрят латински или гръцки, и то по време, когато тези предмети вече бяха пълно демоде.
Този тип даскал си въобразяваше, че поведението му респектира учениците и ги кара да му се подчиняват. Само че поради закостенялостта си той изобщо не се усещаше, че е изостанал от времето и изобщо не разбира духа на настоящето. Такива старчета не забелязваха колко са анахронични. Просто жал да ти стане. За драмата на това измъчено поколение ни напомнят сега изблиците на турския президент.
Големият манипулатор
Само че Реджеп Тайип Ердоган не заслужава съжаление. Точно обратното: авторитарният му маниер - например това, че говори на "ти" на германската канцлерка и на външния министър - този авторитарен маниер не е нищо друго, освен опит за историческа манипулация. С хулиганското си поведение Ердоган се самоинсценира като силния мъж, а с това и като защитник, "баща" на Турция. Точно така, и Мустафа Кемал Ататюрк - "бащата на нацията" - е правил някога така, само че с доста по-добри маниери.
Несъмнено желаната близост с Ататюрк показва обаче колко силно заплетен е самият Ердоган в капаните на историята. Защото Ататюрк, образецът и въображаемият съперник на Ердоган, е мъртъв от почти 80 години.
Ердоган се опитва да се дистанцира от светски ориентирания Ататюрк, като се позовава на османското и същевременно на ислямското наследство на страната си. Само че ожесточеното вкопчване в идеологията заличава всички граници и различия.
Защото обединяващото за двамата държавници е невротичната култура на страха, която те експлоатират безкрайно много. Тази култура е възникнала през последните години на Османската империя - по времето, когато тази империя минава на Запад за "болния човек на Босфора". Покрай бързия ѝ упадък по онова време у много турци се загнездва чувството, че са заобиколени от врагове. Погрешните политически решения на Османската империя водят до тежки териториални загуби, които създават у турците усещането, че съседните страни не им желаят доброто. Така се заражда турският национализъм.
В митотъкачницата на историята
Оттогава насам политическият елит на страната цинично използва това чувство. Основателят на републиката Ататюрк също си служи с националистическа реторика, както прави днес и Ердоган. Обединява ги волята да държат сънародниците си в плен на миналото, да не им позволяват да се отърсят от страховете, насаждани от националните митове. Символичното самопревъзнасяне като компенсация на реалния упадък на властта - този механизъм, който в първите години на републиката е бил простим, продължава да се поддържа и днес, сто години по-късно. Той произвежда онзи отровен шовинизъм, който сега е яхнал Ердоган, и на който той разчита да му осигури победата в президентските избори през 2019 година.
За постигането на тази цел той е готов да плати всяка цена. Включително да държи част от сънародниците си все така в плен на митовете от миналото. Заради личния си политически интерес той е готов да осуети завръщането им в настоящето. В Германия реториката на Ердоган може да изглежда жалка и безнадеждно остаряла. В Турция обаче тя блокира културното и политическото развитие. И тъкмо заради това реакционните пози на Ердоган не са никак смешни.