Един съвършено необикновен хомосексуален човек

Калин Терзийски ни припомня за великия руски композитор Пьотр Илич Чайковски:

Преди време гледах интервю с момче, което представяше книгата „Моето разкриване”. В нея, обясняваше момчето, са събрани разказите на 25 най-обикновени българи с хомосексуална ориентация. Хареса ми това момче. Беше тънко, дребничко и редкозъбо, пълно с оная смелост, която плахият човек придобива, когато надмогне себе си. Смелост, която ти бърка в сърцето. Говореше момчето за тия „обикновени хомосексуални хора” и за техните „обикновени истории”. А аз усетих как нахлува чист въздух. Новото време идва, казах си, а с него идва и свободата с меч в ръка, който нарязва на парцали тъмния и гнусен воал на лицемерието. Браво на това момче!

То говореше така ясно, така естествено и така надмогнато! Над страха, над мракобесието, над забраните и насилието, над унижението и над лицемерието. Над мазната, византийска и еснафска, православно-църковна и комунално-битова полицейщина на глупавия стар морал. Харесваше ми това. Момчето разказа с плаха усмивка как направило своето Разкриване, че харесва момчетата, а не момичетата. И как майка му, християнката, се разстроила ужасно и му направила един ритуален, домашен екзорсизъм. Момчето говореше за тоя битов екзорсизъм с лека насмешка. Но аз за миг си представих разплаканата стая, вечерта, ужасното напрежение във въздуха, майката, която се тюхка и се сгъва и разгъва като джобно ножче в молитвено отчаяние. Представих си всичко това и леко изтръпнах. От мъчително съчувствие - и към момчето, и към майката.

Историята на неговото ходене по мъките

Аз съм християнин. И не мога да си представя моя великолепен отец Христос, превърнал всеобщата любов в свещен и най-висш закон, да иска страданието и отчаянието на една част от хората, само защото са родени различни. Или са станали различни по някаква причина. Аз познавам моя Бог и знам добре, че той казва: прости на ближния си не седем пъти, а седемдесет и седем по седем и още толкова. И обичай не само ближния си, но най-много обичай врага си. И не се сещам: къде точно Христос е казал, че иска от нас да мъчим тези, които смятаме за виновни заради особеностите на тяхната Любов?

Гледайки това момче, аз усетих полъха на новото време. И за миг си помислих, може би с прекален, волунтаристичен оптимизъм, че човечеството точно сега има шанс да загърби миналото си - на насилие, диктат, несвобода, забрани, табута, жестокост, лицемерие и смазване на човешкото сърце и на човешкото достойнство. И се сетих за един велик човек. Винаги поглеждам в килера за някой велик. Защото великите хора са здрави стълбове. Щом нещо е подкрепено с примера на велик и прекрасен човек, това нещо има шанс да оцелее в историята.

Пьотр Илич Чайковски е роден в един сигурно наистина забутан град на Урал. Планината - крепостна стена, зад която Русия винаги се е криела от европейските завоеватели. В Азия. Урал е фактическата граница между Азия и Европа. И там през 1840 година се ражда най-европейският руски композитор - Пьотр Илич Чайковски. На десетгодишна възраст го изпращат в чужбина, за да дочака постъпването си в Имперското юридическо училище. Тази първа раздяла с родителите, която е най-вероятно и леко насилствена, оставя дълбока и мъчителна следа в съзнанието на малкото момче. Но кой знае какво е направила в подсъзнанието му? Фройд все още не е роден, така че за термина подсъзнание никой още не е чувал.

Когато най-сетне постъпва в юридическото училище, Пьотр вече е изпълнен със съмнения. Защото е започнал да харесва момчета. Оттогава тръгва и историята на неговото ходене по мъките, на неговата неразкрита през целия му живот същност. В императорска Русия, както и в целия „цивилизован свят” по онова време хомосексуалността се преследва като углавно престъпление. И Пьотр Илич се крие. Имитира „нормалност”. В най-ранните си години дори посвещава няколко произведения на млади жени, с които има платонични отношения. След като създава операта си „Евгений Онегин”, романтично увлечен от сюжета на пушкиновата поема, а пък и за да се противопостави на упоритите слухове, че е хомосексуален, 37-годишният Чайковски припряно и без много да му мисли се оженва за една млада жена - бившата студентка от консерваторията Антонина Милюкова. Но само седмица или две по-късно не издържа и побягва.

Бялото му, брадато лице

А след това идват най-великите години на Чайковски. Той създава опери и балети, симфонична и клавирна музика. Освен това е един от най-активните дейци на руското културно израстване, на демократизацията на изкуството през 70-те и 80-те години. И не забравяйте това: през цялото време си остава един най-обикновен хомосексуален човек! Или може би точно обратното: съвършено необикновен хомосексуален човек?

Докато един ден не се влюбва в неподходящия мъж. По-точно - момче. Става дума за сина на холандския посланик. И тогава заработва механизмът на насилническите времена, на времената, които аз силно се надявам вече да приключват. И Пьотр Илич Чайковски получава ултиматум от „най-висока инстанция”. Или ще замине на заточение в Сибир - там, край чиято граница се е родил, или ще изпие чашата с арсеник. Пьотр избира второто. Официално твърдят, че е починал като майка си - от холера. Но на погребението всички целуват бялото му, брадато лице - в отворения ковчег. А такова нещо никой не би сторил с покойник, изкарал холера. Остава арсеникът. Остава и моята мисъл. За това, че сега може би идва Ново време - без насилие над човешкото естество.

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев