Как ДС ръководеше спорта в НРБ

Успехите на социалистическия спорт са едно от мощните пропагандни оръжия на режима в НРБ. Охраняващият го репресивен апарат на ДС следял изкъсо всичко, което се случвало и казвало в спортните федерации и отборите. Многоброен колектив от агенти, контраразузнавачи, обикновени доносници и "симпатизанти" (лица с "доверителни връзки" с ДС?) е произвел за 4 десетилетия впечатляващо количество доноси, справки, анализи, планове и разработки, засягащи спортни централи, треньори и всички изявени спортисти и спортни журналисти. За разлика от документите на ДС в областите политика, икономика и сигурност, голяма част от докладите и доносите за спорта са се запазили. А картината, която представят наскоро публикуваните от Комисията по досиетата два сборника, посветени на ДС и българския спорт, разкрива параноята и манията за тотален контрол на режима и неговата твърда непоколебимост да употреби таланта и тежкия труд на най-изявените български спортисти от онова време.

Следете "Коняра"!

Историкът Костадин Грозев от Софийския университет посочва, че въпреки голямото количество оцелели документи за дейността на ДС в спорта някои досиета (литерни дела) за ключови фигури липсват. Унищожено е например литерното дело на скандално известния дългогодишен председател на Българския олимпийски комитет (БОК) Иван Славков. Затова пък са запазени обемисти папки с материали от следенето на шефа на БОК Владимир Стойчев, обозначаван от ДС като обект "Коняра", и на съмишленика му Иван Лекарски. Макар и да били признали "народната власт", двамата бивши царски генерали с международни отличия в конния спорт будели непрекъснато подозрения сред властта, че са агенти на западни разузнавания. "Особено яростна компроматна кампания за отстраняването им се развихрила през 60-те години на миналия век. Малко преди кончината на генерал Владимир Стойчев ДС решила, че като член на БКП и народен представител той повече не представлявал опасност за властта и било решено наблюдението върху почетния председател на БОК и един от малкото представители на съветския блок в Международния олимпийски комитет да бъде снето", казва Грозев.

Зад блясъка на олимпийското злато

Татяна Кирякова от Комисията по досиетата посочва, че запазените документи на ДС дават възможност много точно да се проследи как спортът постепенно бил превърнат в силно политическо и идеологическо оръжие на комунистическите режими в България и останалите страни от съветския лагер. "Отделни български спортисти са били използвани и като агентурен инструмент срещу българска вражеска емиграция. Чрез тях службите са събирали информация за настроенията в българските емигрантски среди, както и за поведението на нашите спортисти зад граница, които били следени изкъсо - буквално всяка тяхна стъпка, среща или всеки разговор - не би да бъдат облъчени с чужда пропаганда", казва Кирякова.

Участието на НРБ в летните и зимните Олимпиади било предшествано от трескава работа на ДС и огромния ѝ апарат от агенти и доносници. За летните олимпийски игри през 70-те и 80-те години били командировани цели тумби оперативни работници, "легендирани" (замаскирани) като "помощник-треньори" и "организатори". За "обезпечаването" на Олимпиадата в Монреал през 1976 г. към 34-мата текущи доносници сред спортистите и треньорите спешно били добавени още 14 души, става ясно от доклад на 6-то Главно управление на ДС. Вербуването им било лесна задача: всички знаели, че излизането зад граница по необходимост означавало начало на дълго сътрудничество с тайната милиция.

Състезателите с роднини-невъзвращенци или набедени от доносници и конкуренти, че желаят да "изменят на родината", в повечето случаи били лишавани безпардонно от участие. Героят на българския алпинизъм Христо Проданов, например, едва не се разминал с участията си в експедициите в Хималаите, след като съпругата му, която работели в МВР, пуснала донос, че мъжът ѝ се готвел да "измени на родината". По изрично разпореждане на ДС, до олимпийските игри в Сеул не били допуснати 16 изявени състезатели по бокс, борба, лека атлетика и вдигане на тежести. Мотивите за половината от забраните били свързани с възможни реакции след "възстановяването на българските им имена". Останалите пък попаднали в графата "политически незрели".

Пенсионирани оперативни работници пък ставали водачи на внимателно пресяваните групи от туристи, придружаващи българските спортни делегации. Около местата за настаняване на българските спортисти патрулирали оперативни работници и "доброволци", които дебнели дали олимпийците на НРБ не контактуват с "вражески елементи", в това число и с чужди журналисти. Командированите чекисти "душели" дори сред персонала на хотелите, в които българските спортисти били настанявани - внушавали си, че сред камериерките можело да има внедрени агенти, които знаели български, и които подслушвали спортните щабове и състезателите. Нерядко хората на ДС се месили дори в работата на треньорите, давайки им "съвети" кои спортисти да допускат до участие.

Треньор се цанил за бояджия, борци продавали алкохол за валута

Докладите и доносите за представянето на националните отбори изобилствали и с данни за критики и недоволство сред българските олимпийци. Като цяло недоволството им бил свързано с мизерните средства, които били отпускани на състезатели и треньори в чужбина, както и заради привилегиите на водачите на делегациите, подбирани сред апарата на ЦК на БКП. Съгледвачът на ДС за зимната олимпиада в Калгари през 1988 г. например донесъл, че човекът на ЦК на игрите Стоил Сотиров ползвал самостоятелно цял автобус на националните отбори, за да си прави екскурзии и да кара сам ски в Скалистите планини. ДС непрекъснато следяло и анализирало конфликтите на шефката на отбора по художествена гимнастика Нешка Робева с водещи състезателки като Бианка Панова. В тях се говорело и за физическо малтретиране, а Панова открито обвинила Робева, че задържала за себе си полагащия ѝ след турне в Япония хонорар. Най-голямата грижа на тайната охрана обаче била някой спортист или треньор да не се заговори с "изменници на родината" или с "вражески медии", които били "прикритие на западните разузнавания". Провинилите се били "профилактирани" на място.

Оперативните работници докладвали на централата в София и всички прегрешения на "олимпийските надежди", които "уронвали авторитета на НРБ". Например това, как треньор по гребане на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 се хванал да работи няколко дни като бояджия при местен предприемач, за да изкара пари за стар фолксваген. "Останалите от отбора пък се занимавали главно с търсене на стари гуми и използвани авточасти от местните сервизи", допълва картината усърдният съгледвач на ДС. Още по-смайваща случка докладвал отговарящият за гребците по време на игрите в Монреал 1976: "Треньорът по гребане си намери работа при местен производител на шперплат и после натовари спечеления дървен материал като служебен багаж за родината". Друг съгледвач пък заключил, че "...някои спортисти изглежда са забравили за какво са дошли в Канада".

Почти цялото си свободно време следените прекарвали по магазините да гледат или пазаруват стоки, каквито нямало в България. Същото било и на зимната олимпиада в американския Лейк Плесид 4 години по-късно. В Швеция пък на европейското първенство по бокс част от българските състезатели били засечени да продават срещу твърда валута контрабанден алкохол, донесен от България - направо на зрителите, дошли да ги гледат. Съгледвач на българските футболисти на Световното в Мексико през 1986 г. "разкрил" възможната схема, по която треньорът Иван Вуцов бил продал мача с Мексико на треньора на домакините Бора Милутинович. Човекът на ДС направил и следното признание: "Можех и повече неща да разкрия, но възможностите с отпуснатите ми 45 долара стигат дотук..."

Черното тото и допингът

Документите на ДС за следенето на българския спорт дават представа и за бързо прогресиралата през последните 2 десетилетия на комунизма истинска морална разруха, сериозно подкопаваща "социалистическите устои". Скандалът с черните каси във футбола и още няколко елитни дисциплини придобил огромни мащаби. Доказаните подозрения, че софийски и окръжни партийни, военни и милиционерски величия отклонявали големи суми държавни средства, за да спонсорират любимите си отбори, обаче потънали дълбоко в архивите на ДС. Днес знаем, че за кражбите съдействали около 500 високопоставени функционери на БКП, някои от които били от най-близкото обкръжение на Тато. Куриозен бил случаят в Толбухин (днес - Добрич), където първият секретар на БКП натискал подопечните му ТКЗС-та да даряват парите от продажбите на яйца за местния отбор, състезаваща се в националното футболно първенство.

Както и в други случаи, пешкира опрали няколко шефове от футболната федерация, но нагласени мачове продължили да се играят. Масовото навлизане на допинга в българския спорт започнало през седемдесетте години, в края на които избухнал и международен скандал с хванати в употреба на непозволени средства български лекоатлетки. ДС обаче се интересувало единствено как да бъдат прикрити следите от употребата на забранените стимуланти. След шумния скандал с българските щангисти през 1988 г. в Сеул, последният шеф на ДС Григор Шопов дори предложил "употребата на стимулиращи средства да се превърне в национална политика, като се обърне внимание на това, те да не вредят на здравето на спортистите..."