Днес изселниците в Турция, утре - другите българи в чужбина

Президентът на републиката лансира първата си законодателна идея – за т.н. уседналост при гласуването. После пък, за да я обясни, направи и първото си обръщение към нацията. То обаче беше до такава степен лишено от информационна стойност (ако се изключи: „Приветствам куража на Министерството на правосъдието...“ - подвеждащо прехвърляне на отговорността за авторството на идеята), че всички въпроси около анонимното законотворчество така и останаха без отговор.

Затова пък цялата история разкри начина на мислене на държавния глава и заедно с това извади на показ една голяма опасност пред българското общество.

Сериозни проблеми

В последните дни мнозина посочиха някои наистина важни проблеми около проектозакона и обръщението. Например това, че президентът възпроизвежда популистки измислици (за „ценовия шок, гласуван от независимия регулатор“) и носталгични клишета (за „разклатения ни имунитет“ и „разхищаването на националния суверенитет“).

Посочен бе и проблемът с разделението на властите – президентът няма право на законодателна инициатива и въпреки това се вживява в ролята на законотворец. Както и че действа задкулисно и няма смелостта да назове нещата в прав текст.

Всичко това е важно, но не се случва за първи път и не изчерпва опасността, за която става дума. Всъщност, тази опасност надхвърля и очевидната противоконституционност на т.нар. уседналост, която на практика лишава от правото да гласуват повечето, живеещи в чужбина, български граждани – и други са имали и навярно ще имат „куража“ да предлагат и дори да гласуват закони в разрез с конституцията. Надхвърля и самия въпрос „за“ или „против“ гласуването в чужбина – в края на краищата практиката в демократичния свят в това отношение наистина е разнообразна.

Проста цел зад гръмките думи

За да си обясним тази опасност, най-напред трябва да си дадем ясна сметка какво всъщност става зад гръмките фрази. С две думи целта на цялото упражнение е насочена срещу конкретна партия и точно определена група избиратели и е много проста: да се попречи на ДОСТ да влезе в Народно събрание - като се попречи на част от избирателите му да стигнат до урните. Засега тази цел бе постигната. На отминалите избори първо бе драстично намален броят на избирателните секции в Турция, после незаконно бе блокирана границата и накрая, за капак, се пръкна произволното изискване всеки лично и на място да попълва декларацията, че няма да гласува другаде (противоконституционна дискриминация чрез въвеждане на ценз за образование). Резултатът от тези мерки обаче се оказа „на ръба“ и затова се мисли за нови, по-сигурни – чрез „адекватни законови промени“ да се забрани на българските граждани в Турция въобще да гласуват. Защото, както - по свидетелствата на очевидец - бил казал президентът, „ако не се приемат такива изменения, на следващите избори ДОСТ ще влезе в Народното събрание“.

Несъстоятелно алиби

За повече тежест всичко се опакова като „защита на националната сигурност“ срещу „външно вмешателство в изборния процес“, „целенасочени опити за систематично проникване и влияние върху обществото и политическия живот в страната“ и „действия, насочени срещу нашата независимост, интегритета на държавата и обществото“.

Националната сигурност (не само в България) често служи като универсално алиби за всякакъв род безобразия и заобикаляне на законите. В случая това алиби изглежда доста несъстоятелно. Първо, защото не е подкрепено с каквито и да било факти. Второ, защото държавата разполага с други средства – дипломация, специални служби и т.н. – за да се противопостави на такива заплахи, и твърди, че ги използва.

Освен това е абсурдно заради опити за „външно вмешателство в изборния процес“ да се отменя самият изборен процес. Не можеш заради нечий опит, пък бил той и на турски министър, да повлияе на група избиратели, да наказваш тези избиратели (да не би да го послушат), като им забраниш да гласуват. По тая логика какво да се прави, когато други чуждестранни официални лица заради някакви свои си интереси също призовават да се гласува за една или друга партия? Примерно, представители на ЕНП - за ГЕРБ, или някой от ПЕС плюс някой руски разузнавач – за БСП. А как трябваше да постъпи държавата с хилядите работници на Ковачки, „съветвани“ с всякакви средства да гласуват за партията му, с клиентите на Марешки, съблазнявани с евтини лекарства и бензин, с онези, които навремето ядоха кебапчетата на Бареков, или с обитателите на ромските махали, „мотивирани“ редовно с някой лев?

В този смисъл, ако избирателите на ДОСТ в Турция са по някакъв начин зависими, какво да кажем за поставените във феодална зависимост по места избиратели на ДПС в България? А и с какво ДОСТ се различава от ДПС? Освен че не ругае Ердоган, както демонстративно направи лидерът на ДПС. Който, освен това, призова българските изселници да гласуват с „не“ на референдума и така извърши открито „външно вмешателство“ в политическия живот на Турция.

И накрая - с какво точно ДОСТ заплашва „независимостта и интегритета на държавата и обществото“? Да не би истинският проблем да е, че заплаши монопола на ДПС – една от партиите с най-големи „заслуги“ за порочния модел, „разклатил (из основи) имунитета“ на българската политическа система.

По наклонената плоскост

Както се вижда, нещата съвсем не са толкова прости и еднозначни, както ни ги представят – зависи кой как и с каква цел ги вижда и тълкува.

Голямата опасност, извадена на показ от тази история, е в набиращата все повече сила (не само в България и не само в този случай) идея за отнемане на права от нарочена по някакъв признак група хора по нечие усмотрение и целесъобразност. Някой ще каже, че това още не е станало и няма как да стане. Световният опит обаче показва, че в това отношение разстоянието от идеята до прилагането ѝ е много кратко и се изминава много бързо. Днес се мисли как да се отнеме избирателното право на българските изселници в Турция. Утре ще дойде ред на останалите българи в чужбина. После - на някое друго право на някоя друга група – примерно на „някакви синьо-десни“ („щели да вряскат, но те винаги си кряскат и това не бива да ни спира“), или „червено-леви“...

Сега президентът се хвали, че бил инициирал дебат по темата. Самото допускане на такъв дебат обаче е крайно опасно. Бутилката на страховете, омразата и противопоставянето и без това е вече отпушена. Остава някой леко да ни побутне по наклонена плоскост, по която спирането и връщането назад е много трудно. Това вече наистина ще е фатално за „интегритета на държавата и обществото“.