Джеймс-Бондовците на соца

През 1979 г. броят на щатните служители на Държавна сигурност е бил 15-16 хиляди души. През 80-те години той набъбва значително и малко преди провала на соц-експеримента репресивният апарат на Държавна сигурност достига огромни за мащабите на България размери. Редом с щатните вербовчици, за спокойствието на управляващата върхушка се грижат над 100 хиляди нещатни сътрудници, платени информатори, „явочници” и „доверителни връзки”. Значителна част от усилията на апарата се излива във външния шпионаж, а любима мишена там е Западна Германия (ФРГ).

Освен изпълнението на обслужващи задачи в помощ на другарите от КГБ и Щази, българските шпиони и техните политически ментори търсят в западногерманската връзка и начини за собственото си оцеляване и благоденствие. Така наречените "разузнавачи" особено харесват Западна Германия, защото там има хубави стоки по магазините, а и благоприятни възможности за безделие и служебен секс. За това говорят данните от изследването на младия български историк Кирил Чуканов на тема: ”България и Западна Германия по време на Студената война”.

"Пълни глупости"

„Ако ме питате кой от западногерманските дипломати, търговци и граждани е бил следен на българска територия от Държавна сигурност, много по-лесно е да отговоря кой не е бил следен. Литерните дела на тайната милиция по отношение на Западна Германия обхващат десетки томове, някои от които имат по 250 страници. Мога да ви уверя, че поне половината от написаното за резултатите от следенето в България и от докладите на български шпиони, маскирани като дипломати или командировани във ФРГ, са пълни глупости. Уж се събира информация, която в ДС смятат за секретна, а всъщност тя може да се прочете в който и да е западногермански таблоид”, свидетелства Кирил Чуканов.

Осветеният от Комисията по досиетата ДС-шпионин Андрей Караславов се прочува най-вече с изпращането на вестникарски изрезки с гриф „Строго секретно”. Караславов се издига до първи секретар в българското посолство и пребивава в Бон общо два пъти - първият път е в края на 70-те, а вторият - в края на 80-те години. Караславов работи едновременно и за Първо главно управление на ДС, тоест - за външното разузнаване. „Именно на този виртуоз на плаща и кинжала ДС възлага високоотговорната задача да събира информация за общественото мнение във ФРГ относно престъпленията на т. нар. Възродителен процес и да обработва западногермански политици в подкрепа на същата тази „патриотична” кауза”, обяснява младият историк. Кирил Чуканов се е натъквал на много подобни примери и е убеден, че цели поколения т. нар. "разузнавачи" са се препитавали със съчиняването на уж секретни информации.

Операция "Замък"

Службите на НРБ отделят голямо внимание на „Замъка”. С това име в ДС са били кодирани западногерманското посолство и търговското представителство на ФРГ в София. Държавна сигурност тайно, редовно и многократно претърсвала „Замъка” - понякога три пъти месечно, независимо от дипломатическия му имунитет. „Разбира се, западногерманците добре знаели какво се случва и от Бон редовно променяли шифъра на кореспонденцията - не само с България, но и с целия Източен блок”, казва Кирил Чуканов. И допълва, че всъщност НРБ заема съвсем периферно място в така наречената „Източна политика” на Западна Германия. За България ФРГ е основен западен търговски партньор по време на Студената война. Обратното обаче не е вярно. Бон се интересува от България дотолкова, доколкото вижда възможност за разширяване на доставките на западногермански промишлени стоки за българската „икономика на дефицита”. А за София ФРГ е интересна главно като шпионска цел. По онова време целият соцлагер проявява голям интерес към кражбите на патенти и индустриалния шпионаж, резюмира изследователят Кирил Чуканов.

Жребците на ДС

Една от най-пикантните истории в хрониките на ДС е свързана с вербуването на съпругата на зам-шефа на западногерманското търговско представителство в София. Това се случва към края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. Информациите в многотомното дело за шпионажа срещу ФРГ дават да се разбере, че ДС е следяла изкъсо личния живот на всеки чужденец и на всеки българин, който работи за посолствата и представителствата на капиталистическите държави. Недоволна от семейния си живот, младата съпруга на западногерманския търговски представител се влюбва в своя треньор по езда, който пък сътрудничи на ДС. Така тя се оплита в мрежата на доносничеството и макар че с нея се водят единствено „непринудени разговори на тъмно”, германката в крайна сметка разбира на кого точно дава своите информации.

Като „доверителна връзка” и „информатор” младата жена волно или неволно сътрудничи на българската тайна милиция - от нейна гледна точка единствено заради възможността да вижда своя възлюбен. Контактите с „връзката” продължават дори след като семейството на зам-шефа на търговското представителство напуска България в началото на 70-те години. Оттук нататък ДС вече търси от жената „дълбочинна” информация за дейността на западногерманското външно министерство. Жената обаче се отдръпва, когато забелязва, че краят на този "флирт" с ДС няма да е нито романтичен, нито благополучен. Макар и с „картонче” в ДС, невярната съпруга не е обявена от Комисията по досиетата - законът забранява да се осветяват имената на чужденци и починали доносници, пояснява Чуканов.

Автор: Н. Цеков, Редактор: А. Андреев