Деца за никъде
28 януари 2011За социалните домове за деца едно време не се говореше, защото бяха скрити в затънтени населени места. Под чужд натиск те се превърнаха в скандална тема - заради деца, умрели от глад, малтретиране или просто запуснатост. В последно време пък всичко се отля към другата крайност. Държавата е напращяла от чужди пари и оптимизъм за усвояването им, поради което извършва трескава деятелност, наречена "деинституционализация" на всяка цена.
На гърба на най-беззащитните
Държавната агенция за закрила на детето отчита постоянно намаляващ брой деца в социалните институции и това, по принцип, е добре. Въпросът е обаче какво става с тях, след като ги напускат? Осигурява ли им се по-добра среда за развитие /не само материална/, има ли ги новите структури за психологическа, педагогическа и медицинска помощ? Има ли обществото готовност да помага за преодоляване на силно специфичните проблеми на деца, които в продължение на години са се развивали в "не-нормални" условия, а някои от тях дори не познават и друга среда, освен държавната институция?
Доста натрапващо е впечатлението, че недостатъчната подготовка по тези трудни проблеми се компенсира с организационен юруш. Над 90% от общините имали готовност да стартират процедурата по деинституционализация. В какво ли се изразява тази готовност? Само те си знаят. Още по-страшно звучат думите на министъра по управление на европейските средства Томислав Дончев, че "първи в Европа правим уникален модел за финансиране на проекта за сираците", който да обхване всички съществуващи в момента 130 институции за деца.
България засега се е прославила предимно с уникалните си модели на мошеничества при усвояването на европейски пари. А в случая просто няма нужда от особена уникалност. ЕС дава парите /около 100 милиона евро/, а България е длъжна срещу тях да направи задълбочен анализ на нуждите на институционализираните деца, да осигури експертни познания и кадри и не на последно място обществена подкрепа. Все неща, които не се срещат в изобилие. Форсирането на нереалистичната цел, формулирана от министър Дончев пред Дойче Веле, след 10 години в България да няма нито едно дете в специализирана институция, е направо опасно.
Тяхна си работа?
Специализирани институции за деца ще има и занапред, защото, за съжаление, винаги ще има и родители, които вместо грижа, обич и подкрепа, осигуряват на децата си духовна нищета, запуснатост, насилие. За сведение: само в германската провинция Северен Рейн-Вестфалия в момента има 25 000 деца и младежи, временно или постоянно отделени от биологичните им семейства поради това, че са застрашени.
Дали обаче онова, което в Германия се оценява като риск, в България не минава под параграфа "тяхна си работа"? Рискове крие и самата тенденция, която се долавя сред държавните институции в България: да се използва всеки "най-малък шанс" за реинтеграция на децата в биологичните им семейства. И то напук на досегашния опит и катастрофалните понякога резултати от подобно експериментиране на гърба на най-беззащитните.
Прибързаното изваждане на децата от държавните домове, при неизградени още нови структури и съпътстващи услуги, лесно може не само да ги деинституционализира, но и веднъж за винаги да ги декласира.