Да мълчиш на български

През януари не сме знаели, че съществуваме.

През февруари не сме разбрали, че сме се срещнали. На чаша вино на Трифон Зарезан.

През март се познаваме. По конците на ръцете. Не се поздравяваме, правим се на разсеяни.

През април ще знаем къде сме били, когато са разцъфвали дърветата. Ще гледаме самодоволно другите. Само ние ще знаем. Кой е накачил конците по клоните.

През май ще се сближим. По спомена. За 24 май и буквите. За връзките, манифестациите и другарките. Клас равнис, ноктите и кърпата.

През юни ще презираме лятото. Германското. Ще броим облаци вместо овце. Ще ни мокри един и същ дъжд. Който ще опушваме със скарата. В очакване на юли.

През юли ще си допаднем - покрай мечтите. За истинското. Предстоящото. Идния месец у дома. Истинско само в мечтите и спомена. Разочароващо, щом стане реалност. За жалост?

През август ще се засечем на летището. Ще запечатаме образите. За да се разпознаваме и в града. И не само през март. Или за да мълчим. Когато се видим. За да не се разпознаваме по езика, който ни свързва.

През септември ще си приличаме. По завръщането. По носталгията. По опушените лица. По куфарите, пълни с луканка, лютеница и ракия. Сусамки, вафли, джунджурийки. Сега, Дневник, Труд. Наблъскани в ръчния багаж. До родните солети.

През октомври ще потънем в есента. Може би няма да се срещнем. От понеделник до събота. На седмия ден - вероятно. Друг няма да има. Освен нас. По улиците. Които тук не се будят. Не и в неделя.

През ноември ще бързаме. Да догоним деня. По светло да сме вкъщи. Да включим мрежата. Световната. На чашка вино и наздраве от екрана. Безплатно е. Че друго трябва ли ни? През ноември?

През декември ще се видим по опашките. В магазина. Турския. Ще се познаем по корите за баница, червените чушки и сиренето. Ще се усетим по миризмата. На баница и кисело зеле. Ще се срещнем на свещи. В гръцката църква. И ще се подминем. За да разпознаем лицата си през следващия януари. И да търсим "белега" по ръцете си. През новия март.