Голямото ни пропадане

“Половината от българите на възраст от 25 до 64 години признават, че не са отваряли книга през цялата 2011 година“ - из новините на в. “Труд”

През цялата изминала седмица, докато скандалът около текста на една рап-песен ни шамаросваше от всички печатни и електронни медии, си задавах какви ли не въпроси. До един от тях стигнах покрай изказването на председателя на СЕМ доц. Лозанов, че идеята да се сезира прокуратурата била възникнала заради безбройните писма на възмутени и разтърсени от гняв граждани. Възможно ли е такъв глуповат речитатив да роди мощно гражданско възмущение? Същите тези граждани не чуват ли как от години ни дави циничният кич на чалгата, как мръсните думички и намеци отглеждат манталитета на дебелашката и всепозволена разгащеност, с който си подготвен да извършиш далеч по-големи кощунства от закачката с цветовете на националното знаме?

Много нищета се насъбра

Ако съществува изобщо общоприета йерархия на ценностите, кое стои по-високо: правото на протест или патриотизмът? Свободата на словото или свободата на личността? Библиотеките или чалготеките в Студентски град? Парите или достойнството? Човешкият живот или имотното притежание? Защо изобщо трябва да се съсредоточаваме върху някакво нескопосно рап-парче, щом съществуването ни крещи от напрегната и целокупна тревожност, която всеки ден намира жестоките си отдушници и дава отчетливи знаци за тотално социално изтрещяване?

Най-драстичният от тях е даденото и получено капаро от 500 лева за убийството на едно момиче. Дори фактите около роднинството и мотивите за “мократа поръчка” не звучат така зловещо, както стойността на предплатата, свидетелстваща, че материалната и духовната нищети са свършили своето. Не бих казала, че са превърнали огромен процент от човеците у нас в животни, макар да не е лъжа. Преобразили са ги в морални чудовища, каквито помним най-вече от художествената литература. Върнали са ги в някакво предмодерно време, това на Юрталана, описан от ранния Караславов, или на братоубийствените вакханалии, разказани от Страшимиров в “Хоро”.

Няма мило и драго...

Тук обаче опираме до факта, че половината от българите не са прочели нито една книга, камо ли от своята класика, която да им даде познание за тях самите, за изпитанията на социума и тъмните сили и страсти на човешкото същество и общностното съществуване. Оставени на инстинктите си, на несигурността и телевизора, огромен процент човеци у нас всекидневно деградират, пропадат в псувачески апатии, алкохолни делириуми, безизходна бедност.

Как се свързва всичко казано дотук с Мишо Шамара и песента му ли? Ами ето: за все по-оскотяващия народ няма мило и драго. Като си се нагледал на костюмирани празнодумци, които непрекъснато обясняват от медийните амвони защо поскъпват сиренето, кашкавалът, токът, парното, дървата за огрев и прочие, те напушва зверски гняв. Като не си ял от два дни и си прост, не ти хрумва нищо друго, освен да обереш, пребиеш, убиеш някого. Какъв трибагреник и какви свети символи! Те не се наливат с фуния в съзнанието, не се инжектират подкожно, а са бавен фундамент, който се гради върху възможностите и перспективите за развитие в страната ти, върху нейната култура и книгите, които са написани или преведени на твоя език и които имаш потребност да четеш, за да познаеш себе си.

И накрая, за да не останем без извод: четенето на книги също е бунт. И ми се струва, че това бе единственият и най-масов български бунт по време на социализма, когато пак ни шамаросваха всекидневно, но другояче.

Автор: М. Иванова; Редактор: Д. Попова-Витцел