Германец, но не достатъчно?
12 август 2018
Родината – що е то? За мнозина този въпрос звучи архаично, защото съвременният човек често пъти има повече от една идентичност. Какъв си по паспорт, какъв си по сърце и къде живееш – това може да са съвсем различни неща.
След скандала около футболиста Месут Йозил, който се оплака от всекидневен расизъм в Германия, темата мощно влезе в дневния ред на обществената дискусия. Появи се дори хаштагът #MeTwo. Репортер на ДВ се срещна с три известни лица в германската популярна култура, които разсъждават на глас за своята идентичност.
Михел Абдолахи е тв-водещ, журналист, доайен на жанра „поетически дуел" и театрален актьор. Роден е през 1981 в Техеран, а пристига в Германия на 5-годишна възраст. Носител е на редица награди.
"Има един подмолен расизъм. Познават го всички мигранти"
„Родината за мен е там, където е леглото ми. В случая – в Хамбург. Но аз все още си имам легло и в Иран, където също понякога преспивам. Истински „у дома" обаче се чувствам в Германия. Иран е мястото, откъдето идвам, той е част от моята култура и от моето сърце. Там добре се ориентирам, чувствам се добре, но все пак не живея там през цялото време. Да, участвам в дискусиите там, но Иран е само част от моята идентичност. Идентичността е гъвкаво нещо, тя не е една-единствена", обяснява Абдолахи.
По повод сегашната дискусия дали в Германия има всекидневен расизъм, той казва: „Има, това го знаят всички. Всички, които са „мигранти", познават този подмолен всекидневен расизъм. Аз го усещам непрекъснато, когато влизам в профилите си във Фейсбук и Туитър. Слава Богу, че най-после за това се говори на висок глас."
Абдолахи обаче е скептично настроен и не очаква нищо особено от сегашната дискусия. Надява се просто тя да направи хората по-чувствителни: „Няма какво да говорим за онези, които си знаят, че са расисти. Другите обаче, които не осъзнават, че правят расистки коментари: те трябва най-сетне да разберат какъв дълбок и болезнен отпечатък оставят."
"Като дете се чувствах германка, чак после ме превърнаха в мигрантка"
Идил Байдар е родена през 1975 г. в Германия, родители ѝ пристигат тук от Турция. Тя е актриса, кабаретистка и сценичен комик. „На политическо равнище изобщо няма воля за противопоставяне срещу всекидневния расизъм", казва тя в интервю за ДВ. „Ако отида в полицията и кажа, че ме дискриминират и ме нападат с расистки ругатни, жалбата ми изобщо няма да бъде заприходена."
Идил Байдар казва, че Германия е нейната родина, но напоследък все по-често си мислела дали наистина ще прекара остатъка от живота си тук, особено на фона на подема на „Алтернатива за Германия” и на крайно-десните.
„Не желая да участвам в целия този дебат за принадлежността. Аз се чувствам като Идил, като човек. Към себе си имам повече изисквания от това да се усещам от някаква националност. Като дете се чувствах германка, чак после ме превърнаха в мигрантка. Извадиха ме от това общество. Като е така – така да бъде. Няма да съм повече германка, оставам си чужденка с германски паспорт!". Идил Байдар добавя и още нещо важно: единствено тя самата има право да определя собствената си идентичност, това не е работа на други хора.
"Лично аз вярвам, че човек може да има повече от една идентичност"
Якото, която официално се казва Дженифър Яа Акото Кик е родена през 1988 г. в Хамбург. Баща ѝ е от Гана, мака ѝ – германка. Якото, която днес е соул-изпълнителка и авторка на песни, прекарва първите 11 години от живота си в Гана. Важни теми в нейните парчета са расизмът и проблемите на бежанците.
„Дали си германец, дали не си германец – какво е това? В един глобализиран свят го смятам за остаряло и старомодно. Лично аз вярвам, че човек може да сменя идентичностите си и да има повече от една. В Германия обаче те карат почти насила да положиш клетва само пред една страна, пред една култура и пред един паспорт. Това е ужасно досадно, защото забавя развитието на обществото. На всичкото отгоре то много обижда онези хора, които се чувстват добре в две идентичности и така си живеят."
Якото разказва, че като тийнейджърка трябвало да изтърпява доста обиди от германските си съученици. Накрая основала своя собствена музикална банда, за да има някакво убежище. „Много хора, които обединяват у себе си две култури, правят една и съща грешка: почти се поболяват, за да се нагодят изцяло към германската", казва Якото. За нея е много важно още в училищата да се противостои на всекидневния расизъм, още в детските градини да се появява съзнанието за многообразието на културите. Защото такава е реалността: светът все повече се омешва и това няма как да го спреш, казва тя.