Българските турци: "Помним, но не таим омраза и мъст"

На оградата на новия паметник-чешма първи са накацали местните жени в очакване на традиционната възпоменателна проява и на неизменните официални гости. Те са пенсионерки и около тях тичат внучета, пристигнали за ваканцията от Европа. Емре и Емел са брат и сестра на 6 и на 7 години, родени са в Лондон и предпочитат да разговарят на английски, но там в събота ходят в българско училище, знаят и майчиния си турски, казва щастливата баба. Те не могат да разберат какво преживяхме преди 34 години и защо винаги на този ден сме тук, малки са, и ще трябва да знаят, защото онези събития са част от българската история, допълва жената, а останалите кимат одобрително.

Будните баби на Груево до една са със забрадки и са наясно с демокрацията и с Дойче веле: „Синовете не отлепяха уши от транзистора, кряскаха да пазим тишина“, една през друга подвикват те. Настава оживление, когато две момичета пристигат с огромен леген, пълен с пържени мекици – така посрещат гостите.

Абдулазис Бекир, Мустафа Али и Мустафа Ибрахим

Имената на тримата убити при бунтовете са изписани на паметника, където после всички ще се поклонят с минута мълчание. Ридван Ибрахим е син на Мустафа, бил е на 14 години, когато загубил баща си. „Беше човек на истината, така разказват всички, които са го познавали. Работел е на жп гарата в София като заварчик, през 1973 г. избягал в Турция, скрит в международния влак с намерението да се прехвърли в Италия, бях 2-годишен и не помня това“, разказва Ридван. Майка му написала писмо до Тодор Живков с настояване за съдействие мъжът ѝ да бъде върнат в България. Цената на бягството била 3 години в затвора в Стара Загора, по-късно заради това го нарочили и за организатор на съпротивата срещу т.нар. „Възродителен процес“. Ридван си спомня как докарали баща му полужив от милицията в Момчилград след седмица на зверски побоища, увивали го в кожи от прясно одрано теле, а дни по-късно починал в болницата в Кърджали. „Гърбът му беше като черно кожено яке от главата до опашката, но не са успели да го убият, следователят от разпитите и изтезанията отдавна е в Канада. И няма виновни, нито осъдени“, казва той.

С танкове и куршуми срещу мирни хора

„Бях 15-годишен тогава. На 26 декември 1984 г. цялото село се беше събрало на мястото, където сега е паметникът, вече се знаеше за безредиците предния ден в Момчилград“, разказва кметът на селото Ахмед Ибрахим. Дошла джипка с военни, явно на проверка за наличие на напрежение. Някъде отдалеч се чули викове „Идват, идват!“, спряло цялото електрозахранване. Пристигнали БТР-и, автобус с войска, пожарни, танкове, автомобили, прегазили барикадата от запалени гуми, отеквали изстрели. Протестът бил разпръснат с водни струи и стрелба. Същата вечер загинали двама души, ранените били много. Дни по-късно нароченият за организатор на бунта Мустафа Ибрахим починал от раните си след жестоките побоища в милицията. „Цяла седмица са го убивали бавно“, отбелязва Ахмед.

През 2008 г. заедно с наследниците на жертвите завели дело във Военната прокуратура в Хасково, тогавашният кмет посочил конкретни имена на виновници, но поради липса на доказателства то набързо било прекратено, а наказани няма и до днес.

„На 5 януари 1985 г. започна „покръстването“, учителите бяха впрегнати в тази мисия, караха хората под строй до читалището и училището и ги принуждаваха да си избират новите имена. Баща ми избра за мен Антоний, но не фигурираше в задължителния именник и така осъмнах като Антон Кафеджиев“, спомня си кметът.

За седмица всички били преименувани, настанала злокобна тишина и никой не смеел да излезе от селото. Доброволни отрядници и милиционери, партийни секретари и ОФ-председатели сновели и слухтели, продължава той. Старците още се страхуват да не се повторят онези събития, тревогата им се подсилва от националистите във властта, подчертава Ахмед.

Когато започнала „Голямата екскурзия“ Ахмед бил войник и семейството му не поело с керваните към южната граница. Но 80% от хората в селото струпали багажа и тръгнали. „Беше път за никъде, сърцата им се късаха, че изоставят градените цял живот къщи и приятелства, но нямаха избор. Нас ни гонеха от родината и никой не си въобразяваше, че отива в „обетованата земя“. Но цялата етнокултура, езикът ни, вярата бяха под забрана и глоби“, казва той. И подчертава: „Ние не можем да мразим, в душите ни няма мъст, но помним“.

„Да си турчин в България е гордост“

Ахмед говори за това с усмивка. „Религията не ни разделя с българите. Каквото проповядва Библията, това и Коранът. Напоследък в Европа е малко срамно да си български гражданин заради лошия имидж, който някои нашенци наложиха там“, казва кметът.

Ахмед е бил 3 години на гурбет във Вюрцбург, Германия. Заминал с двама приятели още през 1991 г. - веднага след казармата. Имали невероятни перипетии - пресекли нелегално зелената граница на Чехословакия, а до Мюнхен се криели във влакове и автобуси. Семейство германци ги качило в новото си „Ауди“, а тримата се срамували, че не се били къпали и че общували с езика на ръцете. После живели в емигрантски лагери без право на работа. След три месеца турчин гастарбайтер ги наел за чистачи в хипермаркет. После Ахмед си наел квартира, припечелвал на черно. Но при проверка на документите полицията го задържала, а в обратния самолет за София го качили с белезници. Така окован се завърнал и останал в свободното родно Груево.

„В Турция имам брат и сестра, в Италия също, още един брат в Англия, и още една сестра в Холандия - разпръснаха ни. Седем деца сме в семейството, само аз съм в България и не съжалявам“, уверява Ахмед.