Български бунтове

Наблюдавам последните две седмици с нарастващо изумление една колкото тъжна, толкова и бездарна история. Тя е битова, семейна, подходяща единствено за малка бележка в рубриката лична драма или за страница в жълт вестник. Мъж и жена се развеждат, децата са присъдени на майката, бащата отказва да ги даде и си ги взема при себе си. После в изпълнение на съдебното решение момиченцето е взето, а сцената наистина е драматична и грозна. Да, тя е чужденка, той българин. Оттук пламва искрата. Ако и тя беше българка, какво щяхме да правим.

Тъжно, грозно, бездарно

Тъжното в тази история е, че две деца са заложници на своите родители. Грозното е, че тези родители, бащата в случая дори в по-голяма степен, опитват да решат личните си битки като ги превърнат в публични. Лично и публично у нас никога не са имали онази здравословна дистанция помежду си. И това е проблем. Крайната фамилиарност не произвежда гражданско общество. Тя е добра за кланове и корупция, виж феноменът „братя” в най-новата българска история.

Удивителното е, че тази лична семейно-битова драма предизвика май единствения спонтанен граждански протест от последните месеци. Не смъртта на 17 човека край Ямбол, пометени от един раздрънкан автобус, не разкритията около корупцията с техническите прегледи. Дори пируването на полицейски шефове и държавни мъже в деня за траур не предизвика гнева и протеста на нито един гражданин. Нека го повторя – на нито един гражданин. За разлика от една частна драма, в която, да си признаем, големият проблем е, че майката е полякиня и ще отведе децата в една страшна чужда държава – Полша, където впрочем те досега са живели.

А в Полша, както казва в интервю за „24 часа” седемгодишното братче, „хората са лоши... и всички там пият”, та президентът Георги Първанов трябва да помогне. Колко автентични детски думи наистина. Майката е чужденка и пие, а бащата хапе, както се оказа, но пък е българин. И тук бездарно се смесват национализъм, патриархалност, обикновена простотия. Чуха се приказки за „Балканджи Йово”, 200 човека протестираха срещу Полша, нашите институции се стреснаха, взеха да увъртат, за малко да падне министър, дето иначе министър тук пада само в краен случай.

Национализмът няма нужда от логика

Преди десетина години едно правителство за малко да се срине, защото психично болна жена, оказала се жена на таксиметров шофьор, убила детето си. Тогава набързо се сформира гражданско общество на таксиметровите шофьори. А сега една полякиня родила българчета (sic!) и иска да си ги вземе, както едно време „по турско” вземали деца за еничари. Думата еничари е въведена от българския свекър. Национализмът не иска логика, майката става поробителка, бащата хайдутин, децата еничари. А личната драма се превръща в Априлско въстание. Кой да им каже, че децата нямат отечество, че искат някой да ги прегърне, а не да ги вее като байрак на сбъркани каузи. Точка.

В същото това време една друга „кауза” кара 14 000 човека спонтанно да пожелаят за свой кандидат-депутат един „брат” - следствен, обвинен в изнудване и заплаха. Чуха се дори гласове, че ако не пуснат кандидата, Дупница ще тръгне на бунт. Тежко ни, ако такива са българските бунтове. Уплашените в защита на плашещия. Гражданите срещу гражданското общество. Което винаги е скрит ход срещу онези, които има да идват след нас, децата ни. А иначе ние така мрем за децата си. Малко е странно, че гласуваме срещу тях. Дали и тях ще ги плашат или купуват толкова евтино?