Българската версия на "Guns N' Roses"

Недалеч от Казанлък, насред широки розови поля, се намира малкото село Кънчево. Именно от него започва и репортажът на Карла Енгелхард за Дойчландрадио. В сравнение с розите, пише тя, селцето изглежда доста сиво и пусто. Разбити улици, които приличат по-скоро на полски пътища, изоставени къщи без предни дворове, една малка църква без гробище и кръчма, пред която са се наредили местните пиячи в очакване най-накрая да отвори. Много от хората тук преживяват благодарение на розите. Като Стефанка, с която е разговаряла германската журналистка. "Тук винаги сме отглеждали рози. Още преди комунизма и преди Втората световна война. И винаги сме ги събирали така на ръце. Никой от нас не е станал богат от тази работа. Аз бях домакиня, а сега съм пенсионерка и отговарям за берачките", разказва жената пред репортерката. "Тук сме и когато дойдат туристите", казва още тя.

А те идват винаги в неделя. Карла Енгелхард разказва, че тогава берачките се обличат в носии и припяват народни песни под съпровода на музиканти, дошли да свирят на полето. Нещо, на което чужденците се радват особено. Някои от тях дори заиграват хоро насред розите. Като британката Сузан, която от десет години живее във Велико Търново. Пред германската журналистка тя разказва, че България е много хубава страна. "Хората са много мили и гостоприемни. Харесва ми и климатът, а и лежерният начин на живот. Обичам да не съм под стрес. Тук разполагав и с време, и с място. Мога дори сама да отглеждам зеленчуци. А във Великобритания животът е ежедневна борба", споделя Сузан. 

"Калашников" и рози

И докато някои британци се заселват в България, немалко българи бягат към Великобритания. Карла Енгелхард пише, че много български села са пълни с изоставени стари кирпичени къщи, които вече се разпадат. Пробият ли се покривите, дъждът постепенно ги стапя като сняг на слънце. Хората бягат към градовете, пише тя, но и в чужбина - най-вече към Великобритания. Има обаче и хора, които имат поминък и не желаят да емигрират – с един от тях се среща и репортерката на Дойчландрайдио. Иван Иванов, който от пет години насам отглежда маслодайни рози, междувременно има пет хектара с насаждения. Приходите от тях обаче засега не му стигат да си осигури изцяло поминъка, затова все още работи в оръжейния завод "Арсенал", раказва Енгелхард.

Иванов е от Казанлък, само на 10 км от село Кънчево - град, който местните на шега наричат "българската версия на "Guns N' Roses", заигравайки се с името на легендарната хардрок група от Калифорния, пише журналистката.

Тя разказва, че освен с розовото си масло, Казанлък от десетилетия насам е прочут с производството на оръжия. В завода "Арсенал" се монтират  легендарните автомати "Калашников", чието производство започва още през 50-те години на миналия век, посочва Карла Енгелхард и разказва, че фирмата дава хляб на над 7000 служители и е основен индустриален производител в града. Въпреки това обаче тя не е най-важният работодател за местните хора. Заетостта на близо 30.000 души се гарантира не от "Калашников" и сие, а от нежните цветове на маслодайната роза, заключава германската журналистка.

Пред нея директорът на Института по розата и етеричномаслените култури Георги Чаушев казва, че маслодайната роза, която е била пренесена от Иран преди 500 до 600 години, намерила в Розовата долина най-добрия климат, най-добрата почва и достатъчно вода – с други думи възможно най-благоприятните условия за своето развитие. Затова пък самият Институт по розата очевидно е виждал в миналото си и доста по-добри времена, се казва в репортажа. През 80-те години на миналия век в него е имало над 300 научни работници, а проучванията над целебното въздействие на билките и розите редовно били субсидирани от държавата.

Политическите промени, финансовата криза и различни опити за приватизация са оставили своя тежък отпечатък. Лабораториите и оранжериите днес имат доста  западнал вид, констатира Карла Енгелхард.

10.000 евро за килограм

Далеч по-цветущо впечатление оставя у журналистката семейната фирма "Авис" от Бузовград, който е само на 5 км от Казанлък. Там се дестилират различни етерични масла. Заедно с гъстото розово масло от кранчето на дестилерията капят и парите. "Розовото масло е по-тежко от водата и от олиото за готвене, поради което се мери на килограм. Производителите на розовия цвят през 2015 са получавали до 10.000 евро на килограм, а едно време стойността на българското розово масло е била дори измервана в злато, пише авторката.

"Затова в повечето дестилерии съоръженията са под ключ – там влизат само собственикът или ръководителят на производствения процес", е цитиран да казва Явор, син на собственика на "Авис", който също работи в семейното предприятие. По думите му за производството на един килограм розово масло са необходими два камиона, пълни догоре с розов цвят. Той разказва пред Карла Енгелхард, че на сезон фирмата добива между 20 и 25 килограма розово масло. С приходите от него семейство Адамови междувременно успява да осигури изцяло своята прехрана. В семейната им фирма се варят и консервират освен това и мармалад и мед от рози, както и розова вода. Продуктите им се продават дори в супермаркети в далечната София, пише германската журналистка. По време на розобера фирмата дава работа и на 20-ина души с увреждания – нещо, което е новост за България, констатира Енгелхард.

От разговора й с главния секретар на Българската национална асоциация "Етерични масла, парфюмерия и козметика" Гергана Андреева става ясно, че набирането на сезонна работна ръка по време на розобера междувременно е основната трудност, с която се сблъскват производителите. Асоциацията, която посредничи между собствениците на розови насаждения, розоварите и търговците, включително и в договарянето на цените, се хвали, че сред основните й клиенти от чужбина са големи козметични фирми от Франция, Германия, Италия, но и от Япония, Южна Америка и Близкия изток, а сред най-големите купувачи на розова вода бил Китай.

 

*Заглавието е на редакцията

*****