България, чуваме ли се?

Коментар от Татяна Ваксберг:

Днешните водещи политици в България понякога не приличат на държавници. Вижте ги какво правят през последните дни: президентът казва, че няма да се бърка в приказките на Русия, преиначаващи историята. Цветанов твърди, че президентът завижда на популярността на Бойко Борисов. А самият Борисов спи. И тримата имаха шанса да коментират два важни казуса - антисемитските надписи по паметници (“Сто години ционистка окупация”, “Убий чифута”) и опита на Кремъл да пребори тази форма на ревизионизъм с друг ревизионизъм - че Червената армия била спасила от изтребление “около 50 000” евреи, живели на територията на днешна България.

Вместо да реагират адекватно, българските водещи политици се заеха с това, което хоризонтът им позволява. Президентът Радев първо реагира остро на руската позиция, но после млъкна. Цветанов и Борисов пък изобщо не се чуват - може би си мислят, че по темата са достатъчни две декларации на Външно министерство. За прокуратурата не бива и да питаме. Тя си почива.

Кой, какво, кога

Да уточним: първата тема са антисемитските надписи, а не руската декларация. Надписите са първи не непременно по важност, но със сигурност по време и по логика. Безумното съобщение, че Червената армия била спасила българските евреи, бе разпространено, след като Паметникът на Червената армия в София осъмна с надписа “100 години ционистка окупация” - любим и дълговековен лозунг на европейския антисемитизъм, който твърди, че ако една държава не е прокопсала, то е защото евреите в нея са окупирали културата, финансите и току-виж политиката. Денят, в който това разсъждение се приеме за факт, е и първият ден, от който нататък започва да се обмисля как нещата в съответната държава могат да се подобрят: като се махнат евреите от местата, които са “окупирали”, и - в проекция - се предотврати всякаква възможност за повторното им завръщане там. Този лозунг е толкова устойчива емблема на антисемитските прояви, че в днешния по-цивилизован свят е изключено да мине незабелязан. Затова понякога маскират същността му, като го обявяват за призив, свързан с държавата Израел и с правата на арабите. От време на време дори успяват да заблудят някой недочел, недомислил, недосетил се. Но никога не успяват да приспят цели правителства и правораздавателни органи.

Руската реакция е отговор именно на този надпис. Иска да каже нещо такова: Ех, вие българи, вие антисемити такива, обругавате паметниците на истинските освободители, една и съща стока сте от десетилетия.

В цялата тази история има не една, а две постистини. Макар че множество политици и интелектуалци просто подминаха значението на антисемитските надписи и се концентрираха единствено върху обезценяването на българския героизъм и приписването му на Кремъл. Ако тази частична слепота се превърне в трайна тенденция за българските антикомунисти, това ще отнеме съществена част от демократичната им легитимност.

Има само три възможни отговора

Всъщност, има само три възможни отговора на цялата гигантска постановка и те могат да работят само ако се извършват едновременно: мигновено разпознаване на антисемитския характер на надписа, съчетано с прокурорско разследване и с декларация като тази на Външно министерство. Първите два елемента не се виждат на хоризонта, а тяхното отсъствие ще свърши работата, която мълчанието обичайно върши: ще обезсмисли реакцията на МВнР. След години нещата ще се разказват по следния начин: българите писаха антисемитски надписи, но никого не наказаха за това. Как тогава може да са спасявали евреите няколко десетилетия по-рано? Г-н Цацаров, чуваме ли се?

Накрая едно уточнение от езиково естество: българската антисемитска лексика се отличава от руската. "Убий чифута" е призив с 200-годишна традиция в Русия. Призив, който там често се употребява и в наши дни. Но това не важи за България или поне не в същата степен. Не е разпространено също така споменаването на "Kristallnacht" („Кристална нощ"). Така че надписите върху паметника на Альоша приличат повече на преводно произведение. Но трябва да кажем и това: каквато и да е истината за авторството, тя по никакъв начин не отменя нуждата надписите да бъдат осъдени с цялата необходима строгост, а извършителят да бъде разкрит.