България: фаталните последици от реституцията на земи

Проф. Клаус Рот от мюнхенския университет "Лудвиг Максимилиан" дълго време изследва социално-икономическите промени в селските райони на България в сравнение със случващото се във фермерските краища на бившата ГДР. В интервю за ДВ изследователят посочва основните причини за обезлюдяването на българските села и за проблемите в аграрния сектор на страната.

ДВ: Проф. Рот, по време на дискусия в София, посветена на промените в Източна Европа след падането на Берлинската стена, Вие определихте разпускането на ТКЗС със закон и връщането на земеделските земи в реални граници като една от трагичните грешки на българския преход. Защо мислите така?

Клаус Рот: С подкрепата на баварска фондация за научни изследвания през 1990-те години заедно с колеги от БАН проведох теренни проучвания в няколко селски района в България, сред които беше и проект за изучаване на живота на хората в село Радуил край Самоков - преди и след промените през 1989. Резултатите бяха сравнени с изследвания за бита и манталитета на фермерите в бившата ГДР преди и след разпадането на тамошните ТКЗС-та. Не само аз, но и българските ми колеги се убедиха до какви тежки последици е довел подходът за връщане на земята в реални граници, възприет в България след падането на диктатурата. По това време около 90% от собствениците и наследниците на нивите и горите отдавна се бяха преселили в градовете, а вековната връзка между земята и хората, които я обработват, беше брутално прекъсната след проведената и в НРБ, и в ГДР „колективизация“ по сталински образец. Големият проблем в България: хора, които от десетилетия живееха в градовете, трябваше да получат и стопанисват малки и разпръснати парчета земя.

Първоначално сред останалите да живеят на село ентусиазмът от реституцията на земята беше голям. Хората получиха и добитък, но нямаше какво да го правят, освен да го заколят. Без селскостопанска техника селяните бяха принудени да извадят старото рало изпод сайванта и да обработват земята по примитивен начин. Така малките ферми, които традиционно преобладават в България, още при прохождането си получиха много тежък удар. От него се възползва бившата селска номенклатура на БКП в лицето на председателите на ТКЗС и АПК, на местните партийни секретари и на хората с властови позиции в селските райони. Те се превърнаха в едри арендатори и богаташи, които плащат на собствениците мизерни ренти или им изкупуват земите по цени далеч под пазарната стойност в Европа.

В пълен обем тази катастрофа се разрази в Добруджа, но и в много други плодородни райони, като например околностите на Пловдив. Хората, които с ентусиазъм се бяха захванали с дребно земеделие, остаряха, починаха или се преместиха в градовете. Селата се обезлюдиха и останаха без работна ръка и специалисти. Така България от крупен износител на плодове и зеленчуци се превърна във вносител. Земеделието върви в посока към укрепване на доминацията на големите арендатори и агрофирми, които в много случаи съвпадат с бившата селска номенклатура на БКП. А малките ферми едва оцеляват и постоянно намаляват под напора на изкривената конкурентна среда.

ДВ: А какъв избор имаха селяните в бившата ГДР след падането на Стената?

Клаус Рот: За разлика от България, на бившите член-кооператори в източногерманските ТКЗС-та бяха предложени три опции: да им бъде върната земята, да бъдат насърчени като акционери в процеса на доброволно развитие на някогашните ТКЗС-та като нормални кооперативни сдружения или пък източногерманската приватизационна агенция финансово да ги възмезди за отнетите им при комунизма земи и инвентар. Много селяни предпочетоха да развият кооперациите и така не се стигна до раздробяване на земята. В България обаче именно огромната разпокъсаност на земята и липсата на обмислени политики и алтернативи допринесоха за катастрофата на българското село през 1990-те. И днес пътувам до много отдалечени райони на България - от Северозапада до Родопите. Изоставените села в тези райони са покъртителна гледка, с чиято трагичност така и не успях да свикна.

ДВ: Какво знаете за живота на българските селяни преди и след падането на комунистическата диктатура?

Клаус Рот: Нека да припомня най-напред, че откритата опозиция срещу комунистическия режим и срещу колективизацията е смазана още през 1950-те. В изследването си за бита в село Радуил германо-българският научен екип установи поне десет практики, които са били използвани от жителите му, а и от селяните в цялата страна, за справяне с тегобите на комунистическата диктатура. Само един пример: от ТКЗС-тата масово се е крадяло. Крадяло се е всичко. (За кражбите допринася самият режим с надници от 50 стотинки за „трудоден“ и 30-те лева месечна пенсия за възрастните хора - б.а.) Хората в селата си казвали: „Ние си взимаме от държавното, защото държавата - това сме ние“. Или пък: „Те се правят, че ни плащат, а ние се правим, че им работим“.

И още: плановете са се изпълнявали само формално, надписването е било широка практика, а „излишното“ е отивало в джобовете на свързаните с партията селски шефове и партийни функционери - или в хамбарите на селяните. Корупцията, връзкарството и шуробаджанащината са били повсеместни и всеобхватни.