България е такава, защото ние сме такива

Коментар от Полина Паунова:

Над 90% от българските граждани смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са напълно безплатни, а 86% застъпват позицията, че трябва да се гарантира минимален доход на всеки човек. Друго широко разпространено мнение е, че държавата би трябвало да е длъжна да осигури работа на всеки, който иска да работи. И още: българинът отчетливо изисква сериозна роля на държавата в живота си, но в същото време не е склонен да одобри повишаване на данъците. Нещо повече: около 60 на сто от имащите право на глас твърдят, че данъците трябва да бъдат намалени - независимо, че това означава по-малко пари за социални разходи и услуги. Това сочат резултатите от национално представително проучване на агенция “Тренд”, огласени в началото на седмицата.

Важен резултат от проучването е представата на българите за това как в страната се постига успех. За 69 на сто от анкетираните успехът е функция на връзките - тоест, кого познаваш. Едва 24% смятат, че успехът зависи от усърдната работа. Подобна е пропорцията и при мненията дали в България можеш да станеш богат по честен път.

46 на сто от анкетираните са посочили семейството като най-важната ценност. На второ място с 44 процента се нарежда мирът, а на трето - сигурността. Човешките права и свободата са чак след това, а едва 23 на сто са се сетили за върховенството на закона. Неприкосновеността на частната собственост, свободата на изразяване и демокрацията са ценност само за 14-15 процента от анкетираните. На този фон са логични преобладаващите консервативни мнения по отношение на малцинствата, бежанците, легализирането на марихуаната, еднополовите бракове и т.н.

Диагнозата

Така изглежда ситуацията в България почти 30 години след прехода към демокрация. Очевидно т.нар. промени не просто не са довели до ценностен обрат в манталитета на хората. Нещо повече: те настояват за “социалистически блага”, които да им бъдат предоставяни от „социалистическия строй", без да поставят ясни изисквания за качество например.

Тук трябва да отбележим нещо много важно: традиционното схващане, че подобни нагласи са наследство от комунистическия режим, не е достатъчно обяснение, тъй като сред най-младите съотношенията се оказват напълно сравними с общата картина. Тоест, и младите българи смятат, че държавата трябва да се грижи за тях и да понижава данъците им. И очевидно много от тях са убедени, че успехът зависи не толкова от способностите и усърдната работа, колкото от връзките.

Като изключим мрачната констатация, че вече три десетилетия българите явно не успяват да се адаптират към демократичните промени, резултатите от изследването разкриват и една още по-тревожна тенденция: голяма част от гражданите категорично не разбират начина, по който функционира съвременната държава. Нещо повече дори: от отговорите им става ясно, че не желаят да го разберат.

Ето защо в разбиранията на средностатистическия българин не съществува връзка между личностен успех, свобода и върховенство на закона. Именно поради тази базисна липса той често остава неграмотен, а в резултат от това става затворен и като цяло подозрителен към другостта.

Мащабът на проблема

Мащабът на проблема е наистина тревожен, защото отговорите на анкетираните показват, че в България скоро няма да има промяна. Хората масово не вярват в личностния успех и смятат, че той се дължи единствено на връзкарство. Богатството пък се е превърнало в мръсна дума, тъй като се смята, че е натрупано не с труд, а на нечий гръб. Наред с това българите не смятат за водещи ценности такива свръхважни неща като върховенството на правото и свободата на изразяване. А щом тези два основни стълба на всяка демократична държава не са смятани за важни, населението доброволно се лишава от единствените разобличители на покварените модели - независимия съд и независимите медии.

Да го кажем пак: по-малко от една четвърт от българите смятат, че върховенството на закона е важно. С мнението си те на практика се отказват от независим арбитър. А само в този независим арбитър може да бъде решението на проблема с неправомерно натрупаните богатства или неправомерния личен успех, базиращ се не на качества, а на връзки. Свободата на изразяване пък е от значение само за около 15% от анкетираните, което означава, че публичното разобличаване на порочната държава не се смята за важно.

Казано иначе: българинът не вярва на държвата си, но само нея има. Защото очевидно нищо друго не му е важно. Не му е важно да има инструменти, с които да я промени. Не вярва и на успелите хора, защото смята, че са се издигнали за негова сметка. В същото време е почти сигурно, че самият той също би опитал да успее на нечий чужд гръб. А ако не му се получи, иска ниски данъци, държавна работа и безплатни благини.

Възпроизводството

Именно поради тези си нагласи средният избирател е лесен за манипулиране от политическата класа. Електоратът в България е пленен. Заложник е на собственото си нежелание да бъде свободен. И в крайна сметка възпроизвежда самия себе си на управленски позиции. Защото нали в България всичко става с връзки, а законът е без значение.

Затова са възможни всички гейтове напоследък - и кум, и ЦУМ. Затова е възможно вицепремиер да заплашва журналисти без никакви последствия. Затова е възможен трети мандат на Бойко Борисов, който все още не е отговорил убедително на въпроса дали вижда Пеевски в огледалото. А заради подозрителността ни към другостта е възможен президентът Румен Радев, за когото будителите не са интелектуалци по европейски образец.

Да, ние не просто не обичаме демократичния ред от западен тип. Ние дълбоко не го разбираме. Не разбираме фундаментите му, не разбираме как работи. И в крайна сметка не знаем какво да правим със самите себе си в този ред. Оправяме се само ако образованието ни е безплатно и лошо, здравеопазването ни е държавно и некачествено, а личният ни успех зависи от някой братовчед. И понеже сме такива, не ни трябват нито закони, нито свободи. Защото не знаем как да ги ползваме, за да променяме и себе си, и държавата си. Което пък е в основата на възпроизвеждания от самите нас управленски модел, който води до назначения на роднини, до срещи на главния прокурор в офисите на партийци, до медии, в които столчетата се опразват, а властта говори свободно за това без никакви последствия.