Българите, Слави и чалга-патриотизмът

Към политологическата терминология у нас след „комунист“, „турчин“, „олигарх“ и „джендър“ тазгодишните избори прибавиха понятието „чалгар“. Ако искате да мразите някого, а той не се вписва в предните категории – имате още един повод за чисто естетическо гнусене.

Нямам намерение тук да обсъждам политическите идеи на г-н Трифонов: те ми се виждат твърде прости и ултимативни, за да успеят. Може би тъкмо това се харесва на нашите съграждани, изморени от колебания, уйдурми, обжалвания, мнозинства и съдебни абракадабри. Новата звезда на политическия хоризонт обещава решителност – безапелационна като песните и скечовете му. А дали освен решителност той има и съответните политически умения, ще разберем скоро.

Чалгата като феномен

Струва ми се обаче време да се замислим за феномена чалга, който вече три десетилетия гневи и останките от социалистическата интелигенция, и приватизаторите на „автентичния“ фолклор, и новите проевропейски интелектуалци.

Първите я обругават, защото идва с новата капиталистическа класа, която показно потребява ограбеното, кара бързи коли, купува силиконови красавици. За музейните националисти чалгата е чужда, защото съдържа балкански, турски и дори - о боже! - цигански мотиви и така ни връща към онези османски времена, когато музикалните културтрегери са циганите, които разнасят „чалгията“ из региона. А ние, както знаем, миналото си консумираме само в крайно дестилиран вид. За третите пък чалгата е простотия, която ни излага пред чужденците – трябва да слушаме, значи евроатлантически рок като нормална средна класа, не да се кефим на едни ориенталски неща.

Важна тук не е самата поп-фолк музика, която не е по-проста от споменатия рок, нито текстовете ѝ по-просташки от тези на американския рап. Подобни феномени другаде наричат „уърлд мюзик“ – местни етнически мотиви, адаптирани към поп-ритмиката. Ще чуете нашата чалга да звучи на балканските партита в Лондон и Берлин, където развеселени западноевропейци хапват кебапчета и хвърлят естетизирани гюбеци.

Обърнете се назад – има ли друга културна индустрия във времето на прехода, която без държавна помощ, без щатове, а и оплювана от всички големи медии да е успяла толкова много? Киното? Литературата? Сред нейните предприемачи е Митко Пайнера, който почва със съмнителни презаписи на дискове, за да стигне до транснационална телевизия, любима на нашите сънародници по света. Другият колос на тази нова култура – новият политик Слави Трифонов.

Чалгата е един вид градски фолклор, макар че песните имат автори, а изпълнителите – хонорари. Фолклор, защото освен музиката тя включва телесни поведения, стратегии за свалки, грубоват хумор, хвърляне на салфетки и тъй нататък. За разлика от музейния фолклор, охраняван от етнографи и фестивални журита, чалгата адаптира традиционните мотиви към живота в града или - към новата родина, където е запратен емигрантът. Такива условно можем да наречем македонските песни от преди век, които хем напомнят за загубения роден край, хем се пеят в градските кръчми под акомпанимент на модерни инструменти. Турбо-фолкът, прототип на чалгата и румънското манеле, тръгва през 1970-те, точно когато Тито решава да отвори границите, за да попълнят емигрантите хазната му. Нов взрив на тази музика бяха 1990-те, когато се разпадна Югославия и музиката едновременно разпалваше национализмите, но и тъгуваше за пораженията, които те нанасят.

За чалга-патриотизма

Разбираме ли сега защо почти една трета от нашите сънародници в чужбина гласуваха за Трифонов? Музиката за тях е родина. Едва ли следят какво точно става в България, какви закони има да се приемат и кой какво е откраднал, но емоцията на родното е неустоима. Във времето на италианското Рисорджименто подобна роля играе операта; хорът от „Набуко“ на еврейските роби, оплакващи прекрасната си, загубена родина, е подхванат от публиката, която с пеене прогонва австрийските офицери от залата; подемат го улиците, барикадите... Ще кажете Слави не е Верди. Не правя сравнение, просто опитвам да разбера емоцията, която успява да извика с „Облаче ле бяло“ в единствения си предизборен концерт. Разбрал е, че във всеки патриотизъм има едно такова дълбоко усещане за загуба, желание за завръщане – та дори у тези, които никъде не са заминавали.

Ще кажете – забравям простотиите на Трифонов. Фолклорната музика в нашия регион има две версии: бавна, тъжна и бърза, весела. Когато следва първата, чалгата не се различава много от социалистическата естрада; впрочем също така нежен и кахърен в този си вариант е и далеч по-бруталният югославски турбо-фолк. Г-н Трифонов е всъщност много емоционален - случва му се дори да плаче на сцената, което странно контрастира с фигурата, прическата, самостилизацията му. Помага на деца с увреждания, бори се за разни сънародници, дарява пари. За този тъжен образ работи и слухът, че сам е болен и публиката чувства, че е страшно усилие за него да излезе на сцената, да стои срещу прожекторите. Ореолът на лично нещастие вероятно го разграничава в очите на хората от новата чалга-класа на показното потребление.

Българската публика го подцени? 

В бързата си версия нашият фолклор пуска пиперливи шеги, осмива попове, султани, моми и ергени. При Трифонов тези трансгресии на добрия вкус в скечовете стигат много далеч – едни превключват канала, има и други, които завеждат съдебни дела. Понякога наистина е в повече. Но ще сбъркаме ако пропуснем самоиронията в онова, което прави. Виждаме го в розово сако, изплезен, на токчета, пее под акомпанимента на оркестър с име „Ку-ку“. Тоталният майтап може да е насочен срещу политици, като в емблематичната песен на анти-Виденов протестите: „Пътнико свиден, пътнико офф“. В други случаи кикотът е на нивото на детински абсурдизъм: „Вчера в детската градина ток удари двама-трима“. Или вземете прочутото „Ферари с цвят червен“, интерпретирано от умници като възхвала на комунизма заради червения цвят. Иска да се обади на господ-бог, да уредят някои работи като бизнесмени, само ако му намери телефона. С една дума: г-н Трифонов съумя не просто да овладее чалга културата, но и да ѝ се подиграе, благодарение на което и се задържа толкова дълго на един небосклон, където звездите иначе падат доста бързо.

Защо го подцени българската публичност, защо се направихме на изненадани от политическия му успех? Вероятно защото никак не ни харесва преходът с новите му богаташи, с върволиците от емигранти и крадливите управници. Не ни харесва животът, в който се озовахме. Е да, ама той е такъв: кахър, майтапи, попържни, шемет. С една дума – чалга.