Бъдещето на Западните Балкани

Кога и в каква последователност ще влязат в ЕС страните от Западните Балкани? Кои от тях имат непосредствени шансове за членство в НАТО? Как може да се реши спорът между Гърция и Македония за името? На тези въпроси отговарят двама политически експерти: д-р Райнхард Майер-Валзер, ръководител на Политическата академия на германската фондация „Ханс Зайдел”, и професор д-р Хайнрих Бадура, президент на австрийската Европейска академия за човека, интеграцията и гражданското общество. С тях разговаря Александър Андреев.

Най-напред попитах двамата експерти как оценяват решението на косовските албанци да обявят независимостта на провинцията и шансовете за някакво разбирателство в бъдеще. Професор Бадура каза:

„Има елементи от историческо естество, които са

в подкрепа на независимостта

и за създаването на самостоятелна държава. Има обаче и аргументи срещу това, които са свързани най-вече с европейските и глобалните процеси в развитие.”

Д-р Майер Валзер пък категорично подкрепя косовската независимост:

„Германия призна Косово. Сръбската позиция е раздвоена. Изборите показаха, че мнозинството сърби са на страната на държавническата политика, водена от президента Тадич. Надявам се, че ситуацията няма тепърва да се изостря. Разчитам на това, че по-голямата част от сърбите също ще мислят държавнически и ще приемат сегашното решение за Косово, което е еднозначно от гледна точка на международното право.”

Според професор Хайнрих Бадура от австрийската Европейска академия, конфликтът между сърби и косовски албанци може да се изглади единствено на равнище самосъзнание, а не по политически път:

„Според мен досега се очертава един голям проблем: в усилията за решаване на косовския въпрос до момента не може да се постигне разбирателство – нито в региона, нито в Европа, нито със САЩ. Става дума и за

културно разбирателство,

и за разбирателство между различните етнически идентичности, които се наблюдават в региона. Консенсусът е трудно постижим най-вече поради сложната история. Докато няма обаче такова разбирателство, трайното уреждане на въпроса не е възможно. При това аз говоря за разбирателство, което се постига не около кръглата маса. Защото пак от историята знаем, че договорките за бъдещето на Балканите, постигнати около кръглата маса, винаги се оказват временни.”

Шефът на Политическата академия на германската фондация Ханс Зайдел (която е близка до ХСС) д-р Майер-Валзер припомня, че европейците многократно се натъкват на такива проблеми и трудно намират обща позиция по тях:

„Това е основен проблем на европейската политика. Видяхме го още през 1991 година при разпадането на Югославия. Тогава Германия първа призна независимостта на Словения и Хърватия, докато Испания, Франция, Великобритания и Италия първоначално бяха против и едва по-късно приеха това решение. При повечето важни структурни въпроси на Евросъюза, свързани с външната политика и политиката за сигурност, единството е трудно постижимо. Просто националните интереси и

националните егоизми

често пъти надмогват общоевропейските цели.”

А според Хайнрих Бадура споровете около Косово ще забавят европейската интеграция на всички страни от региона: Македония, Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Албания:

„Нито европейската система за интеграция, нито системата за сигурност на НАТО са в състояние в момента да дадат окончателен отговор на Косовския въпрос. Разбира се, може да се очаква – макар че лично аз никак не го пожелавам на страните в чакалнята на ЕС – че във връзка с Косовския въпрос процесът на евроинтеграцията на Западните Балкани може да се забави.”

Райнхард Майер-Валзер смята, че приемането на страните от региона в ЕС ще им окаже изключително благотворно влияние:

„Западните Балкани са част от Европа, тук няма място за никакво съмнение. Вече имаме опит от южното разширяване през 80-те години, когато видяхме, как младите, крехки филизи на демократизацията в страни току-що разделили се с диктатурата укрепват в резултат от еврочленството. Благодарение именно на приемането си в ЕС Гърция, Испания и Португалия станаха стабилни демокрации и силни държави. След падането на Желязната завеса същия процес потръгна и със страните от Средна и Източна Европа. Вярно, имаше и съпротива вътре в ЕС, най-вече от онези страни, които знаеха, че за тях ще има по-малко европейски пари, защото към новите членки ще тръгнат траншове от кохезионните и предприсъединителните фондове. За Западните Балкани също важи тази перспектива за политическа и икономическа стабилизация, за тези страни тя е дори жизнено важна. Разбира се, и при тях ще трябва стриктно да се следи за

спазването на присъединителните критерии

– както това се правеше по отношение на страните от Средна и Източна Европа. Когато обаче тези критерии са изпълнени, тогава няма място за колебание: страните от Западни Балкани трябва да влязат в ЕС.”

В момента част от държавите в региона се стремят и към членство в НАТО. Професор Хайнрих Бадура е леко скептичен към бъдещето на цялата Североатлантическа организация:

„Колкото до функциите на НАТО, вече има достатъчно основания да смятаме, че системата на тази организация трябва да се преориентира – в резултат от големите промени през последните десетилетия. Част от действията на НАТО създават буквално впечатлението за нещо като шизофрения. От едната страна са основанията за съществуването на НАТО, които се намират в миналото. От другата – възникналата нова система от държави след края на Студената война. Тези държави имат различно отношение към североатлантическата отбранителна организация. Едни искат да влязат в нея (част от тях вече влязоха), други я гледат с враждебност.”

Райнхард Майер-Валзер пък припомня, че отличникът на региона, Хърватия, е първа в списъка за приемане не само в ЕС, но и в НАТО:

„При Хърватия положението е ясно: това ще бъде първата страна от региона, която ще влезе в НАТО. В Албания има все още определени проблеми, които са ни добре известни. Колкото до Македония – главната предпоставка за влизането й в НАТО е да се реши спорът със съседна Гърция за името. Лично аз вярвам, че разумни европейски държави, каквито са Гърция и Македония, ще съумеят да решат този спор.”

Според професор Бадура, този спор може да се реши само с междукултурен диалог:

„Езиковият спор между Скопие и Атина

на първо място трябва да се решава на онова равнище, където се сблъскват двете национални самосъзнания. Чак след това идва ред на политическите или псевдополитическите мерки. Такива проблеми вече не могат да се решават с едновремешния инструментариум, който днес е негоден. Намираме се в годината на междукултурния диалог. Тъкмо този диалог трябва да се търси – като започнем от сферата на голямата политика и стигнем до гражданското общество. Нека никога не забравяме, че в Европа цари едно невероятно многообразие, което обаче съдържа и потенциал за нови насилия. И само политическото разбирателство, културният диалог са в състояние да предотвратят такива насилия.”