Саддам Хюсейн мразеше шиитите. Още като малко момче в Тикрит той явно се беше наслушал на какви ли не гадни истории за шиити. Как били потенциални предатели, които биха изменили на родината си в полза на смъртния ѝ враг Иран, най-важната шиитска държава в региона. По-късно, през 1980 година, Саддам хвърли страната си в една осемгодишна война срещу Иран, а част от шиитите в Ирак се разбунтуваха срещу режима. Този бунт отначало беше почти невидим, но през 1991 стана явен - след неуспешната окупация на Кувейт. Тогава САЩ косвено насърчиха този бунт.
Саддам тръгна да отмъщава на шиитите и нахлу с войските си в техните градове в Южен Ирак. Американският президент Джордж Буш тогава предпочете да не се намесва. Иракският диктатор изби десетки хиляди шиити и разби шиитските общности. Терорът продължи до военната интервенция на САЩ през 2003 година, която за иракските шиити беше същинско спасение.
Те се почувстваха изцяло реабилитирани през 2006 година, когато един от тях стана дори премиер на страната. Щом взе властта обаче, Нури ал Малики започна да тормози сунитите. Притиснати до стената, те просто бяха принудени да търсят закрила при екстремистите от Ал Кайда, а по-късно – при т.нар. „Ислямска държава”. Джихадистите от ИД постепенно укрепнаха и през лятото на 2014 година дори успяха да превземат милионния град Мосул в Северен Ирак. Това беше истински шок за цялата страна.
Мрачни изгледи
В отговор шиитите започнаха да сформират народни опълчения. Днес тези опълчения, заедно с иракската армия, вече са на път да прогонят „Ислямска държава” от Мосул. Целта дори не е толкова в града да се установи официалната държавна власт, колкото да се увеличи шиитското влияние в този регион, населен предимно от сунити.
Както става ясно, насилията в онези територии имат дълга история. А тя може да се проектира върху бъдещето на Ирак, което в нейната светлина изглежда доста мрачно. Шиитските бригади, които участват в битката за Мосул, не изглеждат много по-хуманни от касапите от ИД. Зверствата, които шиитите вършат срещу цивилни сунити, също по нищо не отстъпват на деянията на „Ислямска държава”.
Порочният кръг на противопостяването "приятели-врагове"
И двете групи в момента полагат гигантски усилия да пренесат и в бъдещето вътрешно религиозния си конфликт. Ирак е класически пример за това как дългогодишните насилия могат изцяло да заличат всякакви следи от цивилност и цивилизованост. Най-напред беше сатрапският режим на Саддам, който изби стотици хиляди, подир него дойде интервенцията на САЩ и последвалите я многогодишни войни. Всичко това направо брутализира иракското общество и го вкара в порочния кръг на противопоставянето „приятели-врагове”, което разделя шиити и сунити.
Днес почти никой вече не помни, че на тази територия, където днес вилнеят какви ли не ескадрони на смъртта, само преди половин век цъфтеше една пъстроцветна политическа градина, в която двете ислямски вероизповедания мирно съжителстваха помежду си. Впрочем, в тази градина на очи биеше особено червеният цвят, доколкото много шиите бяха последователи на комунизма. Но всичко това е минало.
Днешното брутализирано общество в Ирак не признава нищо друго, освен фундаменталистката вярност към едно от двете вероизповедания. Или ние, или те – това е логиката, която всъщност изключва всякакви преговори и компромиси.
Мосул скоро ще падне, но мир няма да има дотогава, докато враговете не разберат, че Ирак има нужда от нов политически ред и нова политическа култура. Ако това стане, иракчаните ще постигнат огромен успех, който ще отекне далеч отвъд географските граници на страната.