Богатството на българските просяци

"МВР: Просията в България носи почти половин млн. лева на месец" - заглавие на всекидневник

В последните дни, вероятно провокирани от вече летните жеги, предстоящия отпускарски сезон и несвършващите дребнави политически препирни, се появяват какви ли не бомбастични и фрапиращи твърдения, сред които е и доста грубата сметка за печалбата на просещите в България, за организираните мрежи на просия, средищните градове на този "бизнес" и десетината му водещи "тартори".

Всеки ден от години извървявам по-често пеша и по-рядко с трамвай един и същи маршрут от Физико-математическия факултет на СУ в квартал „Лозенец” през площад „Журналист”, надолу до Канала и по ул. „Граф Игнатиев”, а след това и по „Раковски” до работното си място. Всеки ден от години виждам местата на клошарите, сборищата им, чувам ги за какво говорят, обикновено са пияни и крещят, и преминавам през кордони от просещи хора, броят им нараства с времето.

Различавам мнозина от несретниците, знам кой на коя спирка се качва в трамвая: агресивният акордеонист, некъпаният и опипващ жените слепец, усмихващата се жена с табелката от кашон и изписана с флумастер молба за помощ, продавачът на чорапи, младият баща с бебето и техните съшити с конци истории. Познавам лицата и местата на просяците по „Граф Игнатиев” чак до пресечката му с „Алабин”.

Просто на никой не му се занимава...

Всеки ден от години съм въвлечена в сюжета „социална нищета”, която води и до поредица от други нищети: избухвания на изнервени граждани, трудноовладяеми скандали, нарастваща агресия на обществени места. Давам си сметка, че мнозина сред възрастните, протегнали ръка за милостиня, го правят от глад и безизходност, а „организираните жертви”, най-вече майки с приспани бебета или невръстни ромски дечица, са различими с просто око.

Винаги съм се питала прави ли някой – МВР, Социалното министерство или пък нарочна държавна агенция – статистика за броя на просяците и бездомниците в София и големите градове, събира ли данни за това колко от тях са „впримчени” в мрежите на големи и печелещи от „дейността” им босове и защо не се предприемат нужните и правилни мерки за връщането и вграждането на несретниците обратно в социални общности.

Все по-категоричен ми изглежда абсурдът в България да има толкова загиващи и обезлюдени села, необработваеми и пустеещи земи, и едновременно с това - толкова бездомни, неработещи, социално деградирали и просещи хора, като мнозина от тях са млади, в работоспособна възраст и изобщо не принадлежат към никакви малцинства. Сложно ли е да се направи връзката между двата тревожни проблема и те да се решат с последователни институционални и административни усилия – струва ми се, че не. Просто на никой не му се занимава.

Къде ни е справедливият обществен порядък?

Просията и несретата не са български патент. Естествено – големите градове привличат не само успеха, но и провала, гарите са места не само за пътуване, но и сборища на уседнали в деградацията си люде. Виждали сме го и на живо, и в един от знаменитите филми на Костурица. Чели сме го и в художествената, и в мемоарната литература. Луис Бунюел посвещава цяла глава на просяците в книгата си „Последен дъх”.

Конкретният български живот обаче предполага и конкретни мерки за ограничаване на проблема: „изкърпване” на съвсем прокъсаните държавни и общински социални мрежи, съучастие в този проект и на Българската православна църква и неправителствени организации и сдружения. Но по-важни от подаянията, милостините и временните грижи, са образованието, работата и относително справедливият обществен порядък. Уж всички го знаем, пък не ни се получава в България – та сме седнали да броим милионите от просия…